От едната му страна яздеше Конрад Мон-Фиче, а от другата — Алберт де Малвоазен, които бяха негови секунданти. И двамата носеха мирновременните си одежди, белите мантии на ордена. Зад тях яздеха други членове на храма и дълга върволица от облечени в черно оръженосци и пажове, които хранеха надеждата един ден да бъдат почетени със званието рицари на ордена. След тези новопосветени вървеше пеши от-ред от стражата в същите черни ливреи, сред алебардите на които се мяркаше бледата фигура на подсъдимата. Тя се движеше с бавни, но уверени стъпки към мястото, където щеше да се реши съдбата и. Бяха свалили всичките й украшения, да не би случайно между тях да има някои от амулетите, които — според вярването — сатаната дарявал на жертвите си, за да ги лиши от възможността да се изповядат дори когато ги подлагат на мъчения. Една проста по форма, груба бяла дреха бе заменила ориенталското й облекло. Въпреки това от нея лъхаше такава чудна смесица от смелост и примирение, че дори в тези дрехи и без никаква украса, освен дългите й черни коси, всички, които я погледнеха, заплакваха, и даже най-закоравелият фанатик съжаляваше за злата съдба, която бе превърнала едно толкова красиво създание в чаша на гнева и робиня на дявола.
След жертвата в пълен ред, със скръстени и забити в земята очи, вървяха цяла тълпа нископоставени хора от прецепторията.
Това бавно шествие се изкачи по лекото възвишение, на върха на което бе арената, и като навлезе в арената, обиколи я веднъж отдясно и към ляво. Обиколи я веднъж и се спря. За момент настъпи суетня, докато Великия магистър и придружаващите го, с изключение на боеца и секундантите му, слязат от конете си. Оръженосци, дошли именно за тая цел, веднага изведоха конете от арената.
Нещастната Ребека поведоха към черния стол, поставен до кладата. Когато за пръв път видя страшното място, където правеха приготовления за една смърт, толкова подтискаща за духа, колкото и болезнена за тялото, всички я видяха как изтръпна и затвори очи, устните й се задвижиха, навярно си казваше молитви, без обаче да се чуе никакъв звук. Миг по-късно тя отвори очи и ги впери в кладата, сякаш за да привикне умът й с нея; сетне с бавно и непринудено движение извърна глава.
Междувременно Великия магистър бе заел мястото си. Когато рицарите от ордена насядаха около и зад него, всеки според ранга си, се разнесоха силно и продължително звуци на фанфари, които оповестиха, че съдиите са заели местата си. Тогава Малвоазен, в качеството си на представител на боеца-защитник, излезе напред и постави ръкавицата на еврейката — залог за борбата — в краката на Великия магистър.
— Доблестни лорде и свети отче — каза той, — ето, тук стои Брайън де Боа Жилбер, рицар и прецептор на Ордена на храма, той приема залога за борбата, който сега поставям пред вашите свети нозе, и се задължава да изпълни днес дълга си в двубоя, за да потвърди, че тази девойка — еврейка на име Ребека, справедливо е заслужила присъдата, отредена на един сбор на този пресвети Орден на Храма на Сион, с която я осъжда на смърт като магьосница — тук повтарям, той е готов да се бие по правилата на честта и на рицарството, ако вашата благородна и свята особа заповяда.
— Заклел ли се е — попита Великия магистър, — че поводът за борбата е справедлив и почтен? Подайте едно разпятие и Te igitour212.
— Пресвети отче — отвърна Малвоазен без никакво колебание, — тук присъстващият наш брат вече е положил клетва за верността на обвинението си пред доблестния рицар Конрад де Мон-Фиче. Другояче не би трябвало да се заклева, като се има пред вид, че противникът му е неверник и няма правото да полага клетва.
За голяма радост на Алберт това обяснение задоволи Великия магистър, защото хитрият рицар бе предвидил, че ще бъде извънредно трудно или по-скоро невъзможно да убеди Брайън де Боа Жилбер да даде такава клетва пред насъбралата се тълпа и бе измислил този предлог, за да му спести това неприятно задължение.