— Да вървим, мила дъще — каза баща й, — възвърнато мое съкровище, да вървим да се хвърлим в краката на добрия момък.
— Не — отвърна Ребека. — О, не, не, не. Не бива точно сега да се осмеля да му говоря. Уви! Бих казала повече, отколкото… Не, татко, хайде веднага да напуснем това зловещо място.
— Но дъще — възрази Исак, — как ще оставим човека, който като истински юнак излезе с копие и щит и изложи собствения си живот, за да те избави! При това принадлежиш на народ, чужд нему и на неговите близки… Такава услуга иска благодарност и признание.
— Така е, така е, признавам я с най-голяма благодарност, с най-голяма почтителност — рече Ребека, — и още по-добре ще му изкажем… Но не сега, в името на любимата ти Рахил, татко, изпълни молбата ми… не сега!
— Но разбери — все още настояваше Исак, — ще ни сметнат за по-неблагодарни от кучета!
— Нали виждаш, скъпи ми татко, че крал Ричард е тук и че…
— Вярно, моя превъзходна, моя премъдра Ребека! Да бягаме, да бягаме оттук! Както се е завърнал току-що от Палестина, а, казват, и от затвор, ще му трябват пари. Ако ли пък му липсва довод да ми ги изиска, може за такъв да послужи малката ми сделка с брат му Джон. Да бягаме оттук, да бягаме!
Карайки на свой ред дъщеря си да бърза, той я изведе от арената и с едно превозно средство, което предварително бе осигурил, благополучно я откара в къщата на равина Натан.
Когато еврейката, чиято съдба бе събуждала толкова жив интерес през целия ден, се оттегли незабелязано, вниманието на всички се прехвърли на Черния рицар. Въздухът екна от възгласи: „Да живее Ричард Лъвското сърце, долу тамплиерите узурпатори!“
— Въпреки тези устни уверения за вярност — забеляза Айвънхоу на граф Есекс — добре стана, че кралят взе предпазни мерки и те доведе тук, благородни графе, с толкова много от верните ти последователи.
Графът се усмихна и поклати глава.
— Храбри ми Айвънхоу — рече той, — толкова ли познаваш господаря ни, та допускаш, че е взел мъдри предпазни мерки! Като се научих, че принц Джон правел приготовления в Йорк, аз се отправих за там и по пътя срещнах крал Ричард, който като същински странстващ рицар в пълен галоп препускаше към Темпълстоу, за да участвува сам, без ничия помощ, в приключението на тамплиера и еврейката. Придружих го с хората си почти мимо волята му.
— А какви са новините от Йорк, храбри графе? — попита го Айвънхоу. — Там ли ще ни дочакат въстаниците?
— Колкото декемврийският сняг ще дочака юлското слънце — отвърна графът. — Те се разпръсват. И не друг, а самият принц Джон дойде да ни съобщи новината.
— Предател такъв! Неблагодарен, нахален предател! — възкликна Айвънхоу. — Ричард не му ли заповяда да се оттегли от обществения живот?
— А той го прие, като че ли се срещат след лов — отвърна графът. — После посочи мене и моите бойци и каза: „Както виждаш, брате, при мен има раздразнени мъже; най-добре иди при майка ни, предай й синовната ми обич и стой при нея, докато се успокоят духовете“.
— И нищо друго не му каза? — попита Айвънхоу. — Не би ли казал човек, че този принц с милосърдието си просто насърчава хората да стават предатели?
— Също както може да се каже, че който се залавя да се бие в двубой, преди да е напълно оздравяла тежката му рана, просто се предлага на смъртта — отговори графът.
— Нека ти бъде простена шегата, графе — каза Айвънхоу. — Но имай пред вид, че аз излагах само собствения си живот на опасност, а Ричард — добруването на царството си.
— Който се отнася небрежно към собствените си интереси, рядко се замисля много за интересите на останалите — отвърна Есекс. — Но да побързаме към замъка, защото Ричард, макар че прости на главния съзаклятник, си е наумил да накаже някои от по-маловажните заговорници.
От безпристрастните проучвания на станалите тогава събития, които са най-подробно описани в Уордърския ръкопис се научаваме, че Морис де Брейси избягал отвъд морето и постъпил на служба у Филип Французки, докато Филип де Малвоазен и брат му Алберт, прецепторът на Темпълстоу, били екзекутирани, макар Уолдемар Фицърс, душата на съзаклятието, да се отървал с изгнание; а принц Джон, в чийто интерес започнало съзаклятието, дори не бил упрекнат от добродушния си брат. Никой обаче не съжаляваше за съдбата на двамата Малвоазен, които с безброй лъжи, жестокости и насилия напълно бяха заслужили смъртта си. Наскоро след божия съд, Седрик Саксонеца бе призован в двора на Ричард, който тогава отседна в Йорк, с цел да се уталожат графствата, където амбициите на брат му бяха всели смут. Седрик дълго ахкаше и охкаше, когато получи съобщението, но не отказа да се подчини. Действително завръщането на Ричард бе потушило всяка лелеяна от него надежда за възстановяването на саксонската династия в Англия. Защото, дори да биха могли да спечелят известни успехи, ако бе избухнала гражданска война, ясно бе, че нищо не можеха да постигнат при неоспорваната власт на Ричард, твърде популярен заради личните си качества и военната си слава, макар в управлението на държавата да проявяваше своеволие и небрежност — ту прекомерно снизхождение, ту склонност към тирания.