— Ами че кой, старият Хюбърт, ловният пазач на сър Филип де Малвоазен — отвърна Уомба. — Той хванал Фангз, като скитал из гората, и казал, че уж бил гонел елените и нарушавал правата на господаря му, който бил пазител на тази местност.
— Сатаната да порази Малвоазен и пазача му! — отговори Саксонеца. — Аз ще им докажа, че гората е освободена от законите за защита на дивеча, установени от Голямата харта за горите. Но достатъчно по този въпрос! Върви си на мястото, шуте, а ти, Гърт, си намери друго куче и ако пазачът се осмели да го пипне, аз ще му разваля стрелбата. Нека ме прокълнат хората като страхливец, ако не му отрежа показалеца на дясната ръка, тъй че лък да не може да опъне вече! Прося извинение, достойни гости. Тук съм заобиколен от съседи, уважаеми рицарю, които не отстъпват на вашите неверници по светите земи. Но скромната ми вечеря е пред вас — хранете се и нека моето гостоприемство допълни обикновеното ядене.
Сложената на трапезата храна обаче не се нуждаеше от извиненията на домакина. На долната част на масата беше поднесено свинско, сготвено по няколко различни начина, и месо от птици, сърни, кози и зайци, наред с огромни самуни хляб и разни сладкиши от плодове и мед. По-малките диви птици, каквито имаше в изобилие, не се сервираха на подноси, а пажовете и слугите ги подаваха подред на гостите на малки дървени шишчета и всеки си отрязваше от тях, каквото иска. Пред всички високопоставени гости имаше сребърен бокал, а на по-долната маса — големи рогове за пиене.
Тъкмо когато щеше да започне вечерята, майордомът изведнъж вдигна бялата си палка и извика:
— Спрете! Сторете път на лейди Роуина!
Една странична врата на горния край на залата се отвори и лейди Роуина влезе, придружена от четири прислужнички. Седрик, макар и изненадан, и то може би не твърде приятно, че повереницата му е решила да се яви пред обществото в този случай, побърза да я посрещне и да я заведе почтително и тържествено до високия стол отдясно на неговия, отреден за господарката на замъка. Всички станаха, за да я посрещнат. След като отговори на вежливостта им с приветствен жест, тя се приближи грациозно да заеме мястото си. Преди още да беше седнала, тамплиерът пошепна на абата:
— Няма да нося златния ви гердан на турнира. Чианското вино е ваше.
— Нали ви казах? — отвърна абатът. — Но прикрийте възхищението си, франклинът ви наблюдава.
Без да обръща внимание на предупреждението и свикнал да следва само собствените си желания, Брайън де Боа Жилбер не отместваше поглед от саксонската хубавица, която може би му правеше още по-силно впечатление, понеже бе тъй различна от ориенталските принцеси.
Роуина имаше съвършена фигура. Тя беше висока, но не дотолкова, че да прави неприятно впечатление с ръста си. Лицето й бе изящно бяло, но благородно оформената глава и черти му пречеха да изглежда блудкаво, както често се случва при русите красавици. Ясните й сини очи под красиво извити кафяви вежди, достатъчно-подчертани, за да придават характер на челото, бяха сякаш пригодени и да пламват, и да се топят, да заповядват и да молят. Ако по природа кротостта бе по-свойственото изражение на лицето й, то в този случай чувството за превъзходство и постоянно оказваното й всеобщо уважение бяха създали у саксонската благородница един по-горд характер, който се смесваше с дарените й от природата черти и ги видоизменяше. Буйната й светлокестенява коса бе изящно и оригинално сресана на многобройни букли, при което изкуството вероятно бе подпомогнало природата. В къдриците й, които тя носеше спуснати в знак на благородното си потекло и положението си на неподвластна девица, бяха преплетени скъпоценни камъни. Златна верижка с прикрепен на нея медалион с реликва от същия метал висеше на шията й. На голите си ръце носеше гривни. Облеклото й се състоеше от рокля и фуста от светла морскозелена коприна и върху тях дълга до земята свободна наметка с много широки ръкави, които стигаха едва до лакътя. Наметката бе от много фин ален вълнен плат. На горния й край бе прикрепен копринен воал с изтъкани в него златни нишки, който девойката можеше да носи според желанието си или спуснат над лицето и гърдите, както го носят испанките, или като шал около раменете си.
Когато Роуина долови погледа на рицаря-тамплиер, устремен към нея със страст, която придаваше на дълбоките му тъмни очи блясъка на разгорени въглени, тя с достойнство дръпна воала върху лицето си, за да му даде да разбере, че неговият дързък и решителен поглед й е неприятен. Седрик забеляза това движение и разбра защо го бе направила.