— Простете ми лейди — отвърна Боа Жилбер. — Вярно е, че английският монарх доведе в Палестина една войска от храбреци, които отстъпват по смелост само на онези, чиито гърди са неизменната крепост край тази свещена земя.
— Които не отстъпват пред никого — намеси се поклонникът, който стоеше достатъчно близо, за да чуе разговора, и го следеше с видимо нетърпение. Всички се обърнаха към мястото, откъдето дойде това неочаквано твърдение.
— Казвам — повтори поклонникът с твърд и силен глас, — че английските рицари не отстъпваха по храброст пред никой от тези, които с меча си бранеха светите земи. Казвам, още, че самият крал Ричард с петима свои рицари, след превземането на Сей Джон д’Акър извика на турнир всички, които желаеха да премерят силите си с тях. Аз казвам, че на този ден всеки един от тези рицари се би три пъти и повали по трима противници. Ще прибавя, че седем от противниците им бяха рицари тамплиери, а сър Брайън твърде добре знае, че говоря истината.
Езикът няма думи да опише жестокия израз на ярост, който помрачи още повече мургавото лице на тамплиера. В изблик на смут и гняв разтрепераните му пръсти посегнаха към дръжката на меча и може би се отдръпнаха само при мисълта, че не бива да се върши насилие тук, сред тези хора. Седрик, чиито чувства бяха винаги прями и прости и рядко се насочваха към повече от един обект в даден момент, не забеляза в радостта, с която слушаше за славата на сънародниците си, гневния смут на своя гост.
— Давам ти тази златна гривна, поклоннико — рече той, — ако можеш да ми кажеш имената на рицарите, които тъй храбро са защитили славата на весела Англия.
— С радост ще сторя това — отвърна пилигримът, — и то без награда, защото моят обет засега ми забранява да се докосвам до злато.
— Аз ще нося гривната вместо тебе, ако искаш, приятелю поклонник — обади се Уомба.
— Първият по чест и по оръжие, по слава и по ранг — рече поклонникът — беше храбрият Ричард, крал на Англия.
— Прощавам му — каза Седрик, — прощавам му произхода от тиранина херцог Уилиъм.
— Вторият беше Лестърският херцог — продължи поклонникът. — Третият беше сър Томас Мълтън от Гилсланд.
— Той поне е от саксонски произход — рече Седрик възторжено.
— Четвъртият бе сър Фоук Дойли — продължи пилигримът.
— Саксонец, поне по майчина линия — каза Седрик, който слушаше жадно и отчасти поне бе забравил омразата си към норманите при мисълта за общата победа на английския крал и неговите островитяни. — А кой бе петият?
— Петият бе сър Едуин Търнъм.
— Чистокръвен саксонец, кълна се в душата на Хенгист59! — извика Седрик. — Ами шестият — продължи той нетърпеливо, — как се наричаше шестият?
— Шестият — отговори поклонникът след кратка пауза, сякаш се мъчеше да си припомни нещо, — шестият беше един млад рицар с по-малка слава и по-нисък ранг, приет в тяхната почетна група не толкова да им помогне, колкото да попълни броя им. Не си спомням името му.
— Поклоннико — каза сър Брайън де Боа Жилбер презрително, — твърде късно се сети да се престориш, че забравяш, след като си спомни вече толкова много неща. Аз сам ще кажа името на рицаря, чието щастливо копие и една грешка на моя кон стана причина за повалянето ми — това беше рицарят Айвънхоу и измежду шестимата нямаше друг на неговите години с по-голяма бойна слава. Но аз ще кажа, и то високо, че ако той беше сега в Англия и би се осмелил да повтори поканата за бой от Сен Джон д’Акър в турнира през тази седмица, аз, въоръжен както съм сега, бих му дал възможност да се възползува от всяко преимущество на оръжието и спокойно бих изчакал резултата.
— Вашата покана за борба веднага щеше да е приета — отвърна поклонникът, — ако противникът ви беше наблизо. Но както стоят сега нещата, не смущавайте тази мирна зала с хвалби за изхода на една борба, която добре знаете, че няма да се състои. Ако Айвънхоу някога се върне от Палестина, аз гарантирам за него, че ще излезе насреща ви.
— Хубав гарант! — каза рицарят тамплиер. — А какво предлагаш като залог?
— Тази кутийка с мощи — отговори поклонникът, изваждайки от пазвата си малка кутийка от слонова кост. — В нея има парченце от истинския кръст Христов, донесено от манастира в планината Кармел.
Игуменът на Жорво се прекръсти и каза едно „Отче наш“, което повториха всички освен евреина, мохамеданите и тамплиера. Последният, без да повдигне качулката си и да прояви някаква почит към предполагаемата светост на реликвата, свали от шията си един златен синджир, хвърли го на масата и рече: