— Нека абатът Еймър да пази моя залог и залога на този безименен скитник в знак на това, че когато рицарят Айвънхоу се върне между четирите британски морета, той се задължава да приеме поканата на Брайън де Боа Жилбер и ако не му отвърне, ще го обявя за страхливец по всички дворци на тамплиерите в Европа.
— Не ще стане нужда — намеси се лейди Роуина, нарушавайки мълчанието. — Нека се чуе моят глас, щом като никой друг глас в тази къща не се вдига в защита на отсъстващия Айвънхоу. Аз заявявам, че той ще отговори честно на всяка честна покана за двубой. Ако моята нищожна гаранция може да прибави нещо към неоценимия залог на този свет поклонник, аз бих заложила името и честта си, че Айвънхоу ще срещне този горд рицар, както желае той.
Множество противоречиви чувства, сякаш бяха завладели Седрик и го караха да мълчи, докато траеше спорът. Задоволена гордост, огорчение, смут пробягваха по широкото му открито чело като сенки на облаци над полето но жътва. А слугите му, върху които името на шестия рицар бе подействало почти като мълния, следяха с напрежение изражението на господаря си. Но когато Роуина заговори, звукът на нейния глас като че ли го стресна от унеса му.
— Лейди — рече Седрик, — това не е прилично. Ако имаше нужда от друг залог, аз самият, макар и да съм оскърбен от него, щях да заложа честта си за честта на Айвънхоу. Но бойният залог е достатъчен дори според фантастичните приумици на норманските рицари, нали, отче Еймър?
— Да — отговори абатът, — и аз ще запазя на сигурно място в съкровищницата на нашия манастир светата реликва и скъпия синджир, докато се разреши двубоят.
След тези думи той се прекръсти пак и след като направи няколко поклона, мърморейки молитви, предаде реликвата на слугата си, брат Амброуз, а самият той прибра с по-малко церемонии, но може би с по-голямо вътрешно задоволство златния синджир в своята кесия от ароматна кожа.
— А сега, сър Седрик — каза той, — ушите ми свирят за вечерня от хубавото ви силно вино. Позволете ни да пием още веднъж за щастието на лейди Роуина и ни разрешете да се оттеглим за почивка.
— Кълна се в кръста на Бромхоум! — рече саксонецът. — Вие не оправдахте славата си, господин абате! За вас разправят, че сте бил весел монах, който можел да дочака камбаните за утринна молитва, без да се раздели с чашката. И какъвто съм стар, аз се боях да не се посрамя при срещата си с вас. Но кълна се във вярата си, на мое време едно дванадесетгодишно саксонче не би оставило тъй рано бокала си.
Но игуменът си имаше причина да поддържа възприетата от него тактика на въздържание. Той не само по професия бе миротворец, но и на практика мразеше всякакви вражди и свади. И това не се дължеше само на любов към ближния или към себе си, или на двете заедно. В настоящия случай той изпитваше инстинктивен страх от огнения темперамент на саксонеца и съзираше опасност, че необузданият и високомерен нрав на другаря му, който вече няколко пъти се беше проявил, може да доведе до някое неприятно избухване. Затова тактично намекна, че никой друг народ не е в състояние да се състезава с издръжливия и упорит саксонец в приятната борба с чашката; спомена и съвсем мимоходом нещичко за своя свещен сан и накрая пак настоя да се оттегли за почивка.
Прощалната чаша бе поднесена на всички и гостите, след като се поклониха дълбоко на домакина и на лейди Роуина, станаха, преминаха през залата и се оттеглиха със свитите си през отделни врати.
— Невярно куче — каза тамплиерът на Исак от Йорк, като мина край него, — за турнира ли си се запътил?
— Така възнамерявам — отвърна Исак, покланяйки се най-смирено, — ако благоволява ваше преподобие.
— Да, да — каза тамплиерът, — отиваш да гризеш червата на нашите благородници с лихварството си и да мамиш жените и момчетата с шарении и дрънкулки. Сигурен съм, че в еврейската ти кесия има куп сребърници.
— Нито един сребърник, нито един сребърен пенс, нито половинка — богът Аврамов ми е свидетел! — каза евреинът и сключи ръце умолително. — Аз отивам само да търся помощ от някои братя-сънародници, за да си платя глобата, наложена ми от закона срещу евреите — отец Яков да ми е на помощ! Аз съм разорен нещастник — дори дрехата, която нося, съм взел назаем от Рубен от Тадкасхьр.
Тамплиерът се усмихна кисело и отвърна:
— Върви по дяволите, лъжецо; — И отминавайки нататък презрително, каза нещо на мюсюлманите-роби на непознат за околните език. Бедният израилтянин бе сякаш така слисан от думите на монаха-воин, че едва когато тамплиерът бе вече на края на залата, вдигна глава от смирената поза, която бе заел, и забеляза, че вече си е отишъл. И когато вдигна глава, имаше вид на човек, пред когото току-що е паднал гръм и в ушите му все още отеква страхотният трясък.