— Дъщеря ми Ребека, ваша светлост — отвърна Исак с нисък поклон, без да се смущава от поздрава на принца, в който имаше поне толкова подигравка, колкото и любезност.
— Умен мъж си ти — каза Джон и се разсмя гръмогласно, последван раболепно от веселата си свита. — Но дъщеря или жена, тя ще заеме място, достойно за красотата й и заслугите й. Кой седи там горе? — продължи той, вдигайки очи към галерията. — Саксонски простаци някакви са се излегнали, мързеливците! Хайде! Да се сместят и да сторят място за моя принц на лихварите и за прелестната му щерка. Ще накарам тези селяци да разберат, че те трябва да делят челните места в синагогата с онези, на които тя по право принадлежи.
Седналите в галерията, към които бяха отправени тези обидни и невежливи думи, бяха семействата на Седрик Саксонеца и на неговия роднина Ателстън от Кънингзбърг — лице, което поради произхода си от последните саксонски монарси се ползваше с най-голямо уважение от страна на всички саксонски жители на Северна Англия. Но заедно с кръвта на този древен кралски род Ателстън бе наследил и много от неговите слабости. Той имаше хубаво лице, едра и яка фигура и бе в разцвета на годините си. Но беше бездушен, с тъпи очи и намръщено чело, с бавни и флегматични движения и така нерешителен, че му бяха прикачили прякора на един от прадедите му и мнозина го наричаха Ателстън Мудния. Приятелите му, а такива той имаше много, които като Седрик бяха горещо привързани към него, твърдяха, че неговата мудност се дължи не на липса на смелостта на липса на решителност; други пък заявяваха, че наследственото му пиянство бе помрачило не особено острия му ум и че пасивната му смелост и кротко добродушие са само жалки останки от един характер, който би могъл да бъде достоен за възхищение, ако всичките му ценни качества не бяха разпилени през дълги години на животинско невъздържание.
Към него именно (такъв, какъвто го описахме) принцът отправи властното си нареждане да стори място на Исак и Ребека. Ателстън, съвсем смаян от една тъй дълбоко оскърбителна за нравите и чувствата на онова време заповед, не желаейки да се подчини, но не знаейки още как да се съпротивлява, противопостави на волята на Джон само своя vis inertiae66; и без да мръдне или да покаже с какъвто и да е жест, че се подчинява, ококори големите си сиви очи и ги впери в принца с изненада, в която имаше нещо извънредно комично. Но нетърпеливият Джон съвсем не бе склонен да вижда нещата в такава светлина.
— Този саксонски шопар или спи, или не ми обръща внимание. Бодни го с копието си, де Брейси — обърна се той към яздещия близо до него рицар, командир на чета Свободни другари или кондотиери-наемници, които не принадлежат към никой народ и служат временно на всеки принц, който им плаща. Дори сред свитата на принц Джон се чу ропот, но де Брейси, чиято професия го освобождаваше от всякакви скрупули, протегна дългото си копие над пространството, което делеше галерията от арената, и щеше да изпълни заповедта на принца, преди Ателстън Мудния да се съвземе достатъчно, за да избегне оръжието, ако Седрик, толкова чевръст, колкото другарят му бе бавен, не бе извадил бързо като светкавица късия си меч и с един удар не бе отделил върха на копието от дръжката му. Кръвта нахлу в лицето на принц Джон. Той изрече една от най-мръсните си ругатни и тъкмо щеше да прибави към нея някоя също така остра заплаха, когато бе възпрян отчасти от придружителите си, които се струпаха около него, молейки го да се сдържа, отчасти от вика на тълпата, която високо акламираше смелата постъпка на Седрик. Принцът завъртя гневно очи, сякаш търсеше лека и безопасна жертва, и срещайки твърдия поглед на стрелеца, когото вече описахме и който сега продължаваше да акламира Седрик въпреки намръщения поглед на принца, поиска да узнае защо вика.
— Аз винаги приветствам — каза селянинът, — когато видя добра стрелба или смел удар.
— Така ли? — отвърна принцът. — Тогава сигурно и ти умееш добре да улучваш целта.
— Улучвам прицел като горянин, и то от голямо разстояние.
— Дори прицела на Уот Тиръл67 от сто ярда — добави един глас изотзад, но чий беше той, не се разбра.
Този намек за съдбата на дядо му Уилиъм Руфъс не само раздразни, но и уплаши принц Джон. Но той се задоволи само да посочи селянина на войниците, които пазеха игрището, и да им заповяда да не изпускат от очи този самохвалко.
— В името на света Гризелда — прибави той, — ще видим и твоето изкуство, щом толкова се възхищаваш от подвизите на другите.
— Няма да избягам — каза селянинът с характерното си спокойствие.
— А сега станете, саксонски простаци! — каза буйният принц. — Кълна се в небето, че щом един път сам казал, евреинът трябва да седне между вас.
— В никакъв случай, ваша светлост! Не подобава на хора като нас да седят редом с господарите на земята — рече евреинът, който в стремежа си за предно място бе готов да спори със западналия и обеднял потомък на рода Мондидие, но съвсем не желаеше да се натрапва на богатите саксонци.
— Върви горе, невярно куче, щом ти заповядам — извика принц Джон, — или ще наредя да ти одерат черната кожа и да я ощавят за конски хамути.
При тази покана евреинът започна да се изкачва по стръмните тесни стълби към галерията.
— Да видя кой ще посмее да го спре! — рече принцът, втренчвайки поглед в Седрик, чиято поза показваше, че възнамерява да блъсне евреина с главата надолу.
Тази беда бе предотвратена от шута Уомба, който скочи между господаря си и Исак и като извика в отговор на предизвикателните думи на принца: — Ето на, аз ще го сторя — бутна пред брадата на евреина парче свинско месо, което измъкна изпод пелерината си и което без съмнение бе скрил там, опасявайки се, че турнирът ще трае по-дълго, отколкото може да издържи стомахът му. Като видя под носа си това, от което неговото племе така силно се отвращава, и дървената сабя, която шутът в същото време размаха над главата му, евреинът се дръпна назад, подхлъзна се и се търкулна надолу по стъпалата — весело зрелище за околните, които избухнаха в гръмогласен смях заедно с принц Джон и свитата му.
— Дай ми заслужената награда, братовчеде принц. Аз повалих честно врага си със сабя и щит — каза Уомба и размаха в едната си ръка месото, а в другата дървения меч.
— Кой си ти и какъв си, благородни рицарю? — запита принц Джон, като все още се заливаше в смях.
— Глупец по наследствено право — отвърна шутът. — Аз съм Уомба, син на Безумния, който пък бе син на Вятърничавия, а той пък бе син на градския съветник.
— Сторете място на евреина на първия ред — каза принц Джон, който охотно се възползува от случая да се откаже от първоначалното си намерение. — Законите на хералдиката не позволяват да се сложи победеният наравно с победителя.
— Още по-лошо е да се сложи мошеник до глупак — отвърна шутът, — а най-лошо от всичко — евреин до сланина.
— Благодаря, момчето ми — извика принц Джон, — ти ми харесваш. Хей, Исак, дай ми назаем една шепа жълтици.
Докато евреинът, смаян от тази молба, която не смееше да отхвърли, а и не желаеше да изпълни, ровеше в кожената кесия, която бе извадил от пояса си, мъчейки се може би да реши колко жълтици най-малко могат да минат за една шепа, принцът се наведе от коня си и сложи край на колебанията му, като грабна кесията от ръцете му. И хвърляйки на Уомба две жълтици, извадени от нея, препусна наново из игрището, оставяйки евреина на подигравките на околните, а сам обсипан с овации от зрителите, сякаш бе извършил честно и благородно дело.
67