Херолдите завършиха прокламацията си с общоприетия повик: „Щедрост, щедрост, смели рицари!“ И дъжд от златни и сребърни монети се изсипа върху им от галериите, понеже беше въпрос на рицарска чест да се проявява щедрост към тези, които в онази епоха се считаха за протоколчици и летописци на честта. Херолдите отвърнаха, както бе прието, с викове: „Любов към дамите! Достойна смърт на героите! Чест на щедрите! Слава на храбрите!“ Към тях се присъединиха акламациите на простолюдието и бойният зов на многобройни тръби. Когато шумът заглъхна, пъстрата и блестяща процесия на херолдите се оттегли; на двата противоположни края на игрището останаха само церемониалмайсторите, въоръжени от глава до пети, яхнали на коне и неподвижни като статуи. Междувременно заграденото пространство на северния край, колкото и да бе голямо, сега бе претъпкано с рицари, желаещи да покажат изкуството си срещу организаторите на турнира. Гледано от галериите, това пространство сега представляваше истинско море от развети пера, изпъстрено с блестящи шлемове и дълги копия, на върха на някои от които имаше знаменца, широки около една педя и развети от ветреца. Тяхното движение се сливаше с движението на неспокойните пера и придаваше особена живост на гледката.
Най-после преградата бе отворена и петима рицари, избрани с жребий, бавно навлязоха в игрището. Един борец яздеше сам отпред, а другите го следваха на двойки. Те всички бяха великолепно въоръжени и моят саксонски източник (Уордърският ръкопис) описва надълго девизите и знамената им и бродерията по наметалата на конете им. Не е нужно да навлизаме в подробности по тези въпроси. Нека цитираме няколко реда от един съвременен поет, който е писал твърде малко:
Техните фамилни гербове отдавна са прогнили над стените на замъците им. Самите замъци са порутени развалини и зелени могили — местата, които някога са ги познавали, не ги познават вече — да, много поколения са измрели и са забравени в земите, владени някога от тях със силата на феодални собственици и господари. Каква полза тогава за читателя да знае имената и преходните символи на военната им слава?
Сега обаче, без да предугаждат ни най-малко забравата, която щеше да покрие техните имена и подвизи, бойците напредваха през арената, задържайки буйните си коне и принуждавайки ги да се движат бавно, като същевременно демонстрираха хубавия им ход, грацията и сръчността на ездачите. Когато шествието навлезе в арената, дива ориенталска музика се разнесе иззад шатрите на организаторите, където бяха скрити свирачите. Музиката бе пренесена от светите земи. Смесицата от цимбали и звънци сякаш едновременно приканваше й заплашваше приближаващите се рицари. Погледите на безбройното сборище от зрители не се отделяха от тях, когато петимата рицари се приближиха към височината, на която бяха разположени шатрите. Разделяйки се, всеки един от тях леко докосна с обратната страна на копието си щита на избрания си противник. Повечето от нископоставените зрителя — а и мнозина от високопоставените, а казват дори и някои от дамите — бяха много разочаровани, че борците избраха „оръжието на куртоазията“. Защото същият вид хора, конте в днешно време ръкопляскат най-много на най-дълбоката трагедия, тогава изпитваха толкова по-голямо удоволствие от един турнир, колкото по-голяма бе опасността, застрашаваща борещите се.
След като по този начин бяха дали израз на миролюбивите си намерения, борците се оттеглиха към края на игрището и застанаха там, наредени в една редица; а организаторите на турнира един по един излязоха от шатрите си, яхнаха конете си й начело с Брайън де Боа Жилбер слязоха по височинната и застанаха всеки срещу рицаря, който бе докоснал щита му.
Изсвириха фанфари и тръби и борците се спуснаха един срещу друг в пълен галоп; и дали поради по-голямото умение или поради щастието на организаторите на турнира, противниците на Боа Жилбер и Фрон де Бьоф се търкулнаха на земята. Противникът на Гранменил вместо да насочи върха на копието си към шлема или щита на неприятеля, така го отклони от правата линия, че счупи оръжието си напреко през тялото му — обстоятелство, което се считаше за по-голям позор, отколкото да бъде повален от коня си, защото второто можеше да стане случайно, а първото свидетелстваше за несръчност и неумение да владее оръжието и коня. Само петият рицар запази честта на своята страна, завършвайки стълкновението си с рицаря Сент Джон, след като копията и на двамата се строшиха без особено преимущество за единия или другия.
69
Тези стихове са част от непубликувано стихотворение на Коулридж, чиято муза тъй често ни дразни и мами с отломки, загатващи за силата й, но захвърлени небрежно; все пак тези незавършени скици издават повече талант, отколкото насилените шедьоври на някои други. — Б. а.