Виковете на зрителите, акламациите на херолдите и звънът на фанфарите възвестиха триумфа на победителите и поражението на падналите. Първите се оттеглиха към палатките си, а вторите — надигайки се, кой както може, излязоха от игрището, опозорени и унили, за да се споразумеят с победителите относно откупа за оръжието и конете си, които съгласно правилата на турнира бяха изгубили в тяхна полза. Само петият остана на игрището, за да приеме приветствията на зрителите, и тогава чак се оттегли, придружен все още от виковете им, които сигурно още повече увеличаваха разочарованието на неговите другари.
Втора и трета група рицари последователно се явиха на игрището и въпреки че успехът им беше различен, общо взето, организаторите на турнира запазиха надмощие, тъй като нито един от тях не бе повален от коня си и не се отклони при нанасяне на удара — злополуки, които постигнаха един-двама от противниците им при всяка среща. И затова духът на излизащите на борба рицари бе доста подтиснат от непрестанния им успех. При четвъртата среща се явиха само трима рицари, които, избягвайки щитовете на Боа Жилбер и Фрон де Бьоф, се задоволиха да докоснат щитовете на другите трима, които, общо взето, не бяха проявили същата сила и сръчност. Този умел подбор, не обърна везните на щастието им и норманите пак победиха; един от противниците бе повален, а други двама не успяха в atteint-a, което значи, че не съумяха да ударят шлема или щита на съперника си достатъчно силно с право копие, така че оръжието да се счупи, ако не бъде повален противникът.
След тази четвърта среща последва значителна пауза и като че ли никой вече не желаеше да поднови борбата. Зрителите започнаха да си шушукат, защото измежду организаторите на турнира Малвоазен и Фрон де Бьоф бяха непопулярни заради лошите си характери, а на другите, с изключение на Гранменил, гледаха с неприязън като на чужденци.
Но ничие недоволство не бе така остро както на Седрик Саксонеца, който виждаше във всяка победа, спечелена от норманите, ново потъпкване на честта на Англия. Той не бе обучен в изкуството на рицарските игри, макар че неведнъж се бе проявявал като смел и решителен воин с оръжията на саксонските си прадеди. Той поглеждаше загрижено Ателстън, който владееше това модно изкуство, сякаш му се щеше той самият да направи някакво усилие да изтръгне победата от ръцете на тамплиера и другарите му. Но макар със смело сърце и як, Ателстън беше твърде ленив и неамбициозен, за да направи това, което Седрик явно очакваше от него.
— Победата клони против Англия, милорд — каза Седрик подчертано. — Не се ли изкушавате да вземете и вие копието?
— Ще участвам утре в melee-то — отвърна Ателстън. — Не си струва трудът да се въоръжавам днес.
Две неща раздразниха Седрик в този отговор. Първо, бе употребена норманската дума-melee (обща борба) и второ, в него личеше известно безразличие към честта на родината; но все пак това бяха думи на Ателстън, когото той тъй дълбоко уважаваше, че не посмя повече да разглежда подбудите и слабостите му. Освен това нямаше и време за никакви забележки, тъй като Уомба се намеси:
— По-добре е, макар и едва ли тъй лесно, да излезеш пръв между сто, отколкото победител срещу един.
Ателстън прие тази забележка като комплимент, но Седрик, който схвана по-добре мисълта на шута, му Хвърли строг и застрашителен поглед и Уомба имаше късмет, че времето и мястото не позволяваха на господаря му да покаже по-осезателно недоволството си от него въпреки привилегированото му положение и служба.
Паузата в турнира все още продължаваше, прекъсвана само от виковете на херолдите: „За любовта на дамите, трошете копия! Излезте, храбри рицари, прекрасни очи следят делата ви!“
Музиката на норманите от време на време също се разнасяше победоносно и предизвикателно. А простолюдието изразяваше недоволството си от един празник, който сякаш щеше да премине в бездействие. Старите рицари и благородници шепнешком оплакваха упадъка на войнствения дух, разказваха за победите на своята собствена младост и заявяваха, че днес вече в страната няма такива несравними красавици, каквито някога са вдъхновявали рицарските игри. Принц Джон заговори на свитата си, че е време да се приготви пиршеството и че трябва да се отреди наградата на Брайън де Боа Жилбер, който с едно копие бе повалил двама рицари и бе отблъснал удара на третия.
Най-после, тъкмо когато сарацинската музика на нормани-те завършваше една дълга и писклива мелодия, с която от време на време нарушаваше тишината на арената, от северния край се зачу в отговор предизвикателният звук на една-единствена тръба. Очите на всички се отправиха към новия борец, чието идване тръбата възвестяваше, и щом бе спусната преградата, той навлезе в арената. Доколкото може да се съди за фигурата на човек в броня, новодошлият не надминаваше много среден ръст и изглеждаше по-скоро тънък, отколкото едър. Бронята му бе от стомана, богато инкрустирана със злато, а емблемата на щита му представляваше млад изкоренен дъб и испанската дума Desdichado, което значи Обезнаследен. Той яздеше буен черен кон и минавайки през игрището, поздрави с грация принца и дамите с навеждане на копието си. Сръчността, с която яздеше коня си, и младежкото изящество на маниерите му, му спечелиха сърцата на мнозинството и някои от по-простите зрители дадоха израз на предпочитанието си с викове: „Докосни щита на Ралф де Випон — докосни щита на хоспиталиера — той е най-несигурен на коня си — срещу него най-лесно ще спечелиш!“