Борецът се изкачи по склона към височинката, последван от тези доброжелателски викове, и за изненада на всички присъстващи отиде направо към Средната шатра и удари тъй силно с острието на копието си щита на Брайън де Боа Жилбер, че той изкънтя. Всички бяха смаяни от неговата самоуверена дързост, но най-много прославеният рицар, когото той по този начин викаше на смъртна борба и който съвсем не очакваше такова грубо предизвикателство и затова стоеше небрежно до вратата на палатката си.
— Изповядал ли си се, братко — каза тамплиерът, — и ходил ли си тази сутрин на литургия, та тъй смело рискуваш живота си?
— Аз съм по-подготвен да посрещна смъртта, отколкото ти — отвърна Обезнаследения рицар, защото под това име се бе записал непознатият в списъците на турнира.
— Тогава заеми мястото си на арената — каза Боа Жилбер, — погледни за последен път слънцето, защото тази нощ ще спиш в рая.
— Благодаря за любезността — отговори Обезнаследения рицар — и за отплата ще те посъветвам да си вземеш нов кон и ново копие, защото, кълна се в честта си, ще имаш нужда и от двете.
След тези самоуверени думи той дръпна юздите на коня си и го накара да върви заднишком по склона, който току-що бе изкачил, и така чак до северния край на игрището, където застана неподвижен в очакване на противника си. Тази майсторска езда още веднъж му спечели възторга на тълпата.
Макар и разгневен на противника за препоръчаните предпазни мерки, Брайън де Боа Жилбер не пропусна да последва съвета му. Защото честта му бе поставена на карта и той не можеше да си позволи да пренебрегне каквито и да са средства, за да си осигури победа над самонадеяния си неприятел. Той замени коня си с друг, отпочинал, изпитан, силен и буен. Избра си ново здраво копие, да не би дървото на досегашното да е пострадало от предишните срещи. Най-после остави малко повредения си щит и взе друг от оръженосците си. Първият му щит носеше само обикновената емблема на ездача — двама рицари, яхнали един кон — символ на първоначалната скромност и бедност на тамплиерите, качества, които те по-късно бяха заменили с онази арогантност и богатство, които в края на краищата станаха причина да бъде унищожен орденът им. На новия щит на Боа Жилбер бе изобразен летящ гарван със стиснат в ноктите череп и бе изписан девизът „Gave le Corbeau!“70.
Когато двамата борци застанаха един срещу друг на двата края на арената, напрежението на публиката достигна връхната си точка. Малцина очакваха, че срещата може да свърши благоприятно за Обезнаследения рицар, и все пак неговата смелост и мъжество му осигуряваха добрите чувства на зрителите.
Едва-що се разнесе сигналът на тръбите, двамата борци полетяха с бързината на мълния от местата си и се сблъскаха в центъра на арената с гръмотевичен трясък. Копията им се разтрошиха на трески до самата дръжка и в първия момент изглеждаше, че и двамата са повалени, защото ударът бе така силен, че и двата коня паднаха на задниците си. Но сръчните ездачи овладяха жребците си с помощта на юздата и шпорите и след като за момент си размениха огнени погледи през пречките на шлемовете, и двамата се обърнаха кръгом и се оттеглиха към двата края на арената, за да получат от прислужниците си нови копия.
Силните викове на зрителите, разветите шалове и кърпички и всеобщите акламации свидетелстваха за интереса, събуден от тази среща — най-добре изпълнена и при най-равни сили. Но щом рицарите заеха пак местата си, овациите изведнъж стихнаха и настана такава дълбока и мъртва тишина, сякаш зрителите се бояха дори да дишат.