— Не познавам друго тъй ценно и неотменно рицарско право — каза той — от това всеки свободен рицар да си избере дамата на сърцето по своя собствена преценка. Моята дъщеря не търси да бъде отличена от когото и да било. Със собствената си личност и в собствената си среда тя винаги ще получава в пълна мяра това, което й се дължи.
Принц Джон не отговори нищо. Пришпорвайки коня си, сякаш за да излее върху него гнева си, той принуди животното с няколко скока да стигне до ложата, където седеше лейди Роуина, в чиито крака още лежеше короната.
— Приемете, красавице — каза той, — този символ на вашата кралска власт, пред която никой не се прекланя тъй искрено, както ние сам, Джон Анжу. И ако благоволите днес с вашия благороден баща и вашите приятели да удостоите с присъствието си нашия банкет в замъка Ашби, ние ще можем да опознаем кралицата, на която посвещаваме утрешния ден.
Роуина не каза нищо, а Седрик отговори вместо нея на родния си саксонски език.
— Лейди Роуина не знае езика, с който да отвърне на вашата вежливост и да изпълни ролята си на вашето празненство. И аз, и благородният Ателстън от Кънингзбърг говорим само езика на нашите прадеди и следваме техните обичаи. Затова с благодарност се отказваме от любезната покана на ваше височество за банкета. Утре лейди Роуина ще заеме мястото, за което е посочена по свободния избор на рицаря-победител, потвърден от акламациите на народа.
С тези думи той вдигна короната и я постави на главата на Роуина в знак, че тя приема дадената й временна власт.
— Какво разправя той? — запита принц Джон, преструвайки се, че не разбира саксонски език, който всъщност владееше добре. Повториха му на френски смисъла на Седриковите думи.
— Добре — каза той, — утре ние сами ще заведем тази безмълвна кралица на почетното й място. Вие поне, рицарю — прибави той, обръщайки се към победителя, който още стоеше до ложата — ще дойдете днес на нашия банкет, нали?
Рицарят, проговаряйки за пръв път, тихо и набързо се извини с това, че е уморен и че трябва да се подготви за утрешната среща.
— Добре — каза принц Джон високомерно, — макар че не сме свикнали на подобни откази, ще се помъчим да смелим храната си, както можем, без да бъдем удостоени с присъствието на най-смелия в борбата и избраната от него кралица на красотата.
С тези думи той се приготви да напусне арената с блестящата си свита и когато обърна коня си да тръгне, това бе злак за разотиването на всички зрители.
Но злопаметността характерна за накърнената гордост, особено когато е съчетана с осъзната липса на заслуги, накара Джон, след като бе направил едва три крачки, да се обърне и да стрелне с поглед, изпълнен с жестока неприязън, селянина, който го бе раздразнил по-рано през този ден. После, заповяда на войниците, които стояха наблизо:
— С риск на живота си да не оставите този човек да се измъкне!
Свободният селянин срещна гневния поглед на принца със същото неизменно спокойствие, което отличаваше държането му и по-рано, и каза с усмивка:
— Нямам намерение да напускам Ашби преди други ден — трябва да видя как умеят да стрелят хората от Стафърдшир и Лестършир, защото в горите на Нийдуд и Чарнуд сигурно израстват добри стрелци.
— Да — каза принц Джон на свитата си, а не пряко в отговор на думите му, — аз ще видя как умее да стреля той със своя лък и тежко му, ако неговото изкуство не оправдае нахалството му.
— Крайно време е — рече де Брейси — да се обуздае вироглавството на тези селяци с някой добър пример.
Уолдемар Фицърс, който вероятно считаше, че неговият покровител не е избрал най-подходящия път към сърцата на народа, само сви мълчаливо рамене.
Принц Джон пак тръгна към изхода на игрището и всички започнаха да се разотиват.
По различни пътища, според мястото, откъдето бяха дошли, на различни по брой групи зрителите потеглиха из равнината. Най-голямата част от тях се стече към град Ашби, където много от високопоставените лица бяха разквартирувани в замъка, а други бяха намерили Подслон в самия град. Между тях бяха и повечето от рицарите, участвали вече в турнира или възнамеряващи да участвуват на следващия ден. Като яздеха бавно и се разговаряха за станалото през деня, те бяха приветствани с високи викове от народа. Със същите овации бе посрещнат и принц Джон, макар че те се дължаха повече на великолепието на облеклото и свитата му, отколкото на обич към собствената му личност.
По-искрени и по-всеобщи, както и по-заслужени бяха акламациите, отправени към победителя на деня, докато най-после той, в желанието си да избегне по-нататъшното внимание на народа, прие любезното предложение на церемониал-майсторите да се възползува от една от шатрите на края на арената. След като той се оттегли, мнозина от зрителите, които още се бавеха около арената, за да го гледат и да гадаят кой е, също се разпръснаха.