Следователно, за да бъда справедлив към многобройните хора, които, вярвам, жадно ще погълнат тази книга, аз съм предал древния бит на съвременен език и така съм описал характерите и чувствата на своите герои, че днешният читател, надявам се, няма да бъде твърде много спъван от противната сухота на обикновения историзъм. В това отношение, позволявам си да твърдя, съвсем не съм надхвърлил границите на онази свобода, която се разрешава на белетриста. Покойният, твърде находчив г-н Стрът, в своя рицарски роман „Куийнху Хол“, се ръководеше от друг един принцип и разграничавайки древното от съвременното, забрави, струва ми се, онази голяма неутрална зона, а именно онези нрави и чувства, които са общи за нас и прадедите ни, тъй като сме ги получили от тях без промяна или пък произхождат от нашата обща природа и затова сигурно съществуват при всяко общество. По този начин един талантлив писател с голяма историческа ерудиция ограничи популярността на своята творба, като изключи от нея всичко онова, което не бе достатъчно остаряло, за да бъде вече съвсем забравено и непонятно.
Свободата, за която се застъпвам тук, е толкова необходима за изпълнението на моя план, че аз Ви моля да имате търпение и да изслушате още някои доводи в полза на моето становище.
Който за първи път отвори страниците на Чосър28 или на кой да е друг някогашен поет, така се стряска от остарелия правопис, натрупаните съгласни и стария език, че е склонен да се отчае и да захвърли книгата, защото му се струва твърде много покрита с ръждата на древността, за да може да прецени качествата й или да вкуси от красотата й. Но ако някой интелигентен и начетен приятел му посочи, че трудностите, които го плашат, са по-скоро привидни, отколкото действителни, ако му почете на глас или пък му покаже съвременния правопис на по-обикновените думи и успее да докаже, на новака, че само една десета част от думите са всъщност остарели, то последният може лесно да се съгласи да се докосне сам до този „непокварен извор на английския език“ с увереността, че е нужно много малко търпение, за да може да се наслади на хумора и патоса, с които старият Джефри радвал епохата на Креси и Поатие29.
Да отидем още малко по-далеч. Ако нашият току-що спечелен привърженик на старата литература в голямата си едва-що породена любов към нея реши да подражава това, от което се е научил да се възхищава, трябва да признаем, че той би постъпил много неблагоразумно, ако избере от речника остарелите думи и употребява изключително тях, като пренебрегва всички думи и изрази, запазени в съвременността. Това беше грешката на злочестия Чатъртън. За да придаде на езика си старинен облик, той изхвърли от него всички съвременни думи и създаде един диалект, който никога не е бил говорен никъде във Великобритания. Който желае да подражава на старинния език, трябва да обърне по-скоро внимание на неговия граматичен строеж, на изразите и словореда, отколкото да се мъчи да събира чудати и остарели термини, които, както вече казах, и в по-старите автори не представляват повече от една десета от броя на думите, останали и досега в употреба, макар и с променен смисъл и правопис.
Казаното досега по отношение на езика важи още повече за чувствата и нравите. Човешките страсти и източниците, от които произтичат те във всичките си многообразни форми, са обикновено едни и същи във всички обществени слоеве, за всички времена и народи. От това естествено следва, че хорските мнения, мисловни навици и действия, колкото и да са повлияни от даден обществен строй, все пак, общо взето, твърде много си приличат. Сигурно нашите прадеди не са били по-различни от нас, отколкото са евреите от християните; и те са имали „очи, ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти.“, и те „са се хранели със същата храна, наранявани са били от същите оръжия, страдали са от същите болести, топлели са се в същото лято и са мръзнели в същата зима“, както и ние. Следователно общият тон на техните чувства и страсти трябва да е бил твърде подобен на нашите.
От всичко това следва, че голяма част от материала, който един автор трябва да използува в рицарски романи или друго белетристично произведение, подобно на моето, една съществена част от езика и нравите принадлежат и на днешното време, също както на епохата, в която се развива действието на съчинението. Следователно той има много по-голяма свобода на избор и задачата му е много по-лека, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако вземем пример от едно сродно изкуство, можем да кажем, че историческите подробности представляват характерните черти на един пейзаж, рисуван с молив. Кулата на феодала трябва да се извишава в необходимата величественост; човешките фигури трябва да имат характерните за епохата костюми и вид; цялата картина трябва да изобразява характерните черти на местността, която си е избрал за сюжет, с нейните високи скали или шеметни водопади. Цветовете също трябва да са взети от природата. Небето трябва да бъде облачно или лазурно — според климата, и тоновете да отговарят на онези, що преобладават в един природен пейзаж. Дотук живописецът е обвързан от правилата на своето изкуство, които го принуждават към точно подражание на природата; но не е необходимо той да стигне дотам, че да копира всичките й най-малки подробности или да изобразява с абсолютна точност самите треви, цветя и дървета, които красят този кът. Всичко това, както и по-тънките нюанси на светлини и сенки, са свойствени на всеки природен пейзаж, естествени са при всяко положение и художникът може да ги третира тъй, както му подсказва вкусът или предпочитанието.
29
Градове във Франция, където англичаните нанесли поражения на французите през 100-годишната война — при Креси в 1346 г., а при Поатие в 1356 г. — Б. пр.