минава за съвсем културно.
Сигурно, помисли си Лут. Никой не е могъл да остане неутрален, когато
Мрачната Война заляла Далечен Юбервалд. Възможно е и да е имало същинско зло там
някъде, но странна работа, очевидно злото всеки път се е оказвало на другата страна.
Може пък да е било заразно. Някак си във всичките объркани истории написани или
възпети, гоблините винаги излизаше, че са били гадни пъзливи копеленца, колекциониращи собствената си ушна кал и винаги са били на другата страна. Уви, когато е дошло времето да се напише историята, неговият народ не е имал дори молив.
Усмихвай се на хората. Харесвай ги. Бъди услужлив. Старай се да струваш.
Той харесваше Трев. Биваше го да харесва хората. Като е ясно, че харесваш хората, те
ще са мъничко по-склонни да харесват теб. И най-малкото нещо беше от помощ.
На Трев пък изглежда изобщо не му пукаше за историята, освен това беше
осъзнал, че да има някой в свещоливницата, който не само че не напира да яде лойта, но и да върши повечето от неговата работа, при това да я върши по-добре отколкото би
си дал труда да я върши самият той, си беше актив, който си струваше да се пази. Трев
никога не си даваше твърде много зор. Трев караше живота си през просото.
- Майстор Смиймс дойде да пита за вас, - съобщи Лут - Аз се оправих.
- Ъхъ, - каза Трев и толкова.
Никакви въпроси. Лут харесваше Трев.
Но младежът просто си стоеше и се взираше в него, сякаш се мъчеше да го
проумее.
- Скив с’а, - каза Трев - Я ела с мен до Нощната кухня да си измуфтим
кльопачка, а?
- О не, господин Трев, - стресна се Лут и насмалко да изпусне една свещ - Не
мисля, извинявайте, не мислим, че е редно.
- Айде де, кой ще разбере? А там има една дебела мацка, която готви чудно. По-
добра манджа не си опитвал.
Лут се заколеба. Винаги се съгласявай, винаги бъди услужлив, винаги бъди
подръка, никога не плаши никого.
- Мислим си, що да не дойда с теб, - каза накрая той.
Има много какво да се каже за стъргането на тиган докато не стане такъв, че да
се огледаш в него, особено ако си таила мисли, как да тупнеш лекичко с него някого по
главата. Изобщо Гленда не беше в настроение за Трев, когато той пристъпи по
каменните стъпала, целуна я по тила и каза весело:
- Здрасти, муцинка, нещо топличко за тая нощ шъ се намери ли?
- Нищо за такива като теб, Тревър Младонадеждов, - отряза тя и го отпъди с
тигана - и гледай да си държиш ръцете да не шават, благодаря много!
- Ама нищо ли не ти се топли за най-добрия ти приятел, а?
Гленда въздъхна и склони:
- В подгряващата печка има бъбъл-енд-скуик14, ама не казвай нищо, ако те хване
някой.
- Ей, тъкмо като за човек претрепал се от бачкане цяла нощ! - възкликна Трев, потупа я твърде свойски и се отправи към пещите.
- Пак си бил на мач! - избухна Гленда - Вечно си на някой мач! И това ми го
наричаш работа!
14 бел.прев.: бъбъл-енд-скуик: Традиционно янглийско ястие приготвяно като се запържат зеленчуците
останали от печеното от миналия ден. Буквално значи горе-долу „бълбук и цър”, поради звуците при
приготвянето му.
20
Момчето се засмя, а тя изгледа ядно спътника му, който бързо отстъпи пред тези
като че бронебойни очи.
- А вие, момчета, що не се миете преди да идвате тук, - подкара тя, зарадвала се, че си е намерила мишена, която не и се хили и не и раздава целувки - Тук, знаете ли, храна се приготвя!
Лут преглътна. Това беше най-продължителният му разговор със същество от
женски пол, без да се броят Милейди и г-ца Церикаишова, а той самият даже не беше
продумал.
- Уверявам ви, че се къпя най-редовно, - изпротестира той.
- Но ти си сив!
- Е, нали някои хора са черни, а други са бели, - почти проплака Лут.
О, защо изобщо, о защо беше излязъл от свещоливницата? Там долу беше
толкова хубаво и мирно, а и тихо, стига Цимент да не беше на железен оксид.
- Това няма да мине. Ти да не си зомби? Знам, че те се стараят, колкото могат и
че човек умира както може, аз обаче няма пак да си навличам тази беля. Всеки може да
си остави ръцете в супата, но да се търкалят ръце по дъното на купата? Не е редно това
нещо.
- Аз съм жив, госпожице, - заоправдава се Лут.
- Да де, но жив какъв, ще ми се да разбера.
- Гоблин съм, госпожице, - той се поколеба като казваше това. Звучеше му като
лъжа.
- Аз пък си мислих, че гоблините са рогати, - изтъкна Гленда.