26
въпреки че от Бързнек ми предложиха поста на Ковчежник! С мой си екип! Имам
предвид истински хора, а не смешно оцветена роба. А сега ... Ще ... Ми ... Се ...
Доверите ... Ли? Какво толкова важно има относно Лут?
- Копелето му мръсно се е опитало да те отмъкне? - надигна глас Ридкъли - По-
страшно и от змийски зъб е туй неблагодарен Декан ти да имаш! Няма ли нещо пред
което да се спре той? Колко ли ти е...
- Хич не го попитах, - намеси се тихо Пондър.
За момент настъпи тишина и после Ридкъли го потупа няколко пъти по рамото.
- Проблемът с господин Лут е, че хората искат да го убият.
- Кои хора?
Ридкъли погледна Пондър в очите. Устните му се раздвижиха. Запримижава ту
така ту онака като човек потънал в сложни изчисления. Накрая сви рамене и каза:
- Вероятно всички.
- Моля ви, почерпете се от великолепния ми ябълков пай, - предложи Лут.
- Ама тя ти го даде на тебе, - ухили му се Трев – Изям ли твоя пай, шъ има дъ ме
пили тя до свършека на света.
- Но вие сте ми приятел, господин Трев, - настояваше Лут – А доколкото това е
моят пай, аз решавам какво да го правя.
- Не бе, - отказа Трев – Да, ама имам еднъ малка задачка за теб, щото съм един
такъв благ и разбран шеф дето те оста’я да бачкаш, колкото ти душа иска.
- Да, господин Трев? – оживи се Лут.
- Гленда шъ си дойде към обед. Правичката дъ си ка’ем, нея рядко кога не мо’еш
дъ я видиш тук. Та шъ ми се иска да я подпиташ, такова, за името на онова маце, дето
беше там снощи.
- Онази, която ви се разкрещя ли, господин Трев?
- Същата, - подтвърди Трев.
- Разбира се, че ще я питам, - увери го Лут – Но защо сам не питате госпожица
Гленда? Тя нали ви познава.
Трев пак се подсмихна:
- Вярно, познава ме тя, и ето що си знам, че ще ме отсвири. Колкото разбирам, а
аз съм бая добър разбирач, шъ има тя мерак да те поопознае. Ей, не съм виждал досега
някоя мадама толкова да обича да жали хората като нея.
- В мен няма кой знае колко нещо за опознаване, - не се въодушеви Лут.
Трев го изгледа дълго и замислено. Лут изобщо не беше отместил очи от
работата си. Трев досега не беше виждал някой друг да се увлича толкова лесно. И
други хора, завършили в свещоливницата, бяха чудати, то си беше кажи речи
длъжностна характеристика, но това дребно тъмно-сиво типче беше някак си чудато в
другата крайност.
- Скив с’а, - каза му той – Шъ трябва повечко да излизаш, господин Луд.
- О, струва ми се, че това изобщо не е за мен, - разтревожи се Лут – И ми
позволете любезно да ви напомня, че името ми не завършва на звучна съгласна, благодаря ви предварително.
- Гледал ли си някога ритнитопковски мач?
- Не, господин Трев.
- Е, ‘начи те ‘зимам за мача довечера, - каза Трев - Аз, разбира се, не играя, ама
не изпускам мач, стига да мога де. Без студено оръжие, това задължително. Скоро
почва сезона, та с’а ‘сички загряват.
- Е, много мило от ваша страна, обаче...
- Чуй с’а, шъ те зема оттук в един часа.
27
- Но хората ще ме гледат! - паникьоса се Лут.
А в главата му звучеше гласът на Милейди, както винаги спокоен и студен: „Не
изпъквай. Сливай се с тълпата. ”
- Не бе, няма. Ти това го остай на мене. Шъ се опра’я. Да ти е сладък пая. Е, аз
съм чао.
Той измъкна от джоба си една консервена кутия, подаде си, подритна я във
въздуха, докосна я няколко пъти с връхчетата на пръстите си, така че тя се завъртя и
забляска като някое небесно тяло и после и тегли един силен шут, така че тя отпраши с
леко дрънчене през цялото мрачно помещение на няколко стъпки над топилните.
Въпреки всяка логика полетът и спря на няколко стъпки от отсрещната стена, завъртя
се за миг на място и се върна обратно, за изумление на Лут, с още по-висока скорост от
преди. Трев я хвана без никакво усилие и пак я прибра в джоба си.
- Как го правите, господин Трев? – попита смаян Лут.
- Ненъм, - отвърна Трев – Само се чудя, как другите не го могат. В завъртането
му е цаката. Лесна работа. Шъ се видим утре, окей? И да не забра’иш за онова име.
Конските омнибуси не бяха много по-бързи отколкото да си ходиш пеша, да
обаче като е пеша си го ходиш ти, а омнибусът си имаше седалки, покрив и пазач с
бойна секира, така че общо взето, като за прогизналите сиви часове преди съмване, си
струваше двата пенса. Гленда и Жулиета си седяха една до друга, подрусвайки се на
дупките на пътя, потънали в мислите си. Е, поне Гленда беше потънала в мислите си, а