на Жулиета и половин мисъл и стигаше за да потъне, че и толкова и беше много.
Гленда обаче добре се беше научила да познава, кога Жулиета се кани да
заговори. Беше нещо като усета на моряците, че вятърът се кани да се промени. Личеше
си, все едно мисленето трябваше първо добре да подгрее прекрасния и мозък преди да
го подкара.
- Кой беше оня пич дето дойде за бъбъл-енд-скуик, а? – попита
незаинтересувано тя, или, по-точно, тя сигурно си е мислела, че е било
незаинтересувано, или, още по-точно, сигурно е щяла да си го мисли, ако използваше
думи като „незаинтересувано”.
- А, това е Тревър Младонадеждов, - отговори Гленда – И хич не ти трябва да се
занимаваш с него.
- Що па не?
- Той е мътняк! Че и за битка се пише. А пък Големия Дейв Младонадеждов му е
татко! Твоят татко направо ще побеснее, само да чуе, че изобщо си говорила с него.
- Готина усмивка има, - промълви Жулиета с копнеж в гласа, задействал всички
възможни аларми в главата на Гленда.
- Тоя е негодник, - заяви твърдо тя – Нахален та стой ти гледай. А и ръцете му
много шарят.
- Ти па отде знаеш? – реагира Жулиета.
Това беше едно друго смущаващо нещо в Жулиета. Часове наред между
съвършените и уши изглежда не се случва нищо и изневиделица тя вземе, че ти запрати
някой такъв въпросец със свистящи остриета.
- Знаеш ли, трябва да опиташ да говориш по-стилно, - промени темата Гленда –
С тази твоя фигура можеш да си намериш някой, който да мисли и за друго освен за
бира и ритане. Само ако вкараш малко класа в приказките си, а? Няма защо да звучиш
като...
- А билетче, госпожа?
28
Те вдигнаха погледи към пазача хванал брадвата си така, че насмалко да не е
заплашително. И нямаше нужда да вдигат много погледите си, понеже собственикът на
брадвата беше много нисък.
Гленда полека отмести оръжието и въздъхна:
- Я не ми го размахвай това, Роджър. Не ти прилича.
- Ох, съжалявам, госпожице Гленда, - колкото джуджешко лице се виждаше под
брадата, цялото се беше изчервило – Тежка смяна беше. Четири пенса, дами.
Извинявайте много за брадвата, но като се научиха разни да скачат без да плащат.
- Трябваше да го изпроводят поживо-поздраво откъдето там се е пръкнал, -
измърмори Жулиета, когато пазачът продължи нататък по омнибуса.
Гленда реши да не обръща внимание на това. Доколкото можеше да каже тя, поне досега, приятелката и не беше имала собствено мнение, а само повтаряше каквото
и да и кажеха другите. Но накрая не можа да се сдържи:
- Значи да го пратят на Шосето на Петмезената Мина? Той е от града.
- А, миньорец значи. Е, май и по-зле мо’еше да е.
- Мисля, че на джуджетата не им пука за ритнитопка, - изтъкна Гленда.
- Аз па мисля, че нема как да си истински морпоркец, ако не викаш за отбора си,
- гласеше поредната порция изтъркана народна премъдрост от Жулиета.
Гленда си замълча. Понякога да спориш с приятелката и беше все едно да удряш
мъглата. Да не говорим, че конете вече се тътреха покрай тяхната улица. Те слязоха в
движение.
Вратата на Жулиетината къща беше цялата в остатъци от множество ръце боя, или по-скоро, на множество буци и налепи от различни бои, с които някой си беше
оставил ръцете. Всеки път беше използвана възможно най-евтината боя. В крайна
сметка човек можеше да си купи или бира или боя, а боята не може да се пие, освен ако
не си г-н Джонсън от четиринадесети номер, който очевидно все това правеше.
- Та значи, няма да казвам на татко ти, че си закъсняла, - обеща Гленда и й
отвори вратата вместо нея – Но те искам на работа рано-рано, ясно?
- Да, Гленда, - отвърна хрисимо Жулиета.
- И никакви мисли за тоя Тревър Младонадеждов.
- Да, Гленда, - и този отговор беше хрисим, но Гленда разпозна искрата, защото
веднъж я беше видяла в огледалото.
Сега обаче тя имаше да сготви за вдовицата Крауди, която живееше в къщата
отсреща и в последно време не можеше да излиза сама, да й ошета, да свърши още туй
онуй докато изгрее слънцето, а накрая и да си легне.
Последната и мисъл, когато потъна в сън беше: „Гоблините не крадяха ли
кокошки? Странно, този не ми изглежда такъв...”
В осем и половина един съсед я събуди като метна чакъл по прозореца й.
Искаше тя да види баща му, който бил „такова” и денят започна. Изобщо не и се
налагаше да си взима будилник.
Защо им трябва на другите хора толкова много да спят? Лут не преставаше да
недоумява по този въпрос. Толкова скучно беше да си сам.