— Какво смяташ да… — Отговорът ме порази и аз скочих от леглото точно в мига, в който колието полетя през прозореца. — Не! Знаеш ли колко е скъпо…
Бижуто изчезна и аз вече не се чувствах като събуждаща се. Защото бях будна. Болезнено, смайващо будна.
Озърнах се наоколо. Стаята на Дмитрий. И аз гола. В изпомачканото му легло.
Но всичко това не можеше да се сравни с онова, което ме връхлетя само след миг.
— Лиса! — ахнах аз. Всичко в мен се завърна. И спомените, и емоциите. Последните по-скоро нахлуха в мен като бурен водопад. Ужас. Невероятен ужас. Тези емоции искаха отново да ме всмучат в нейното тяло, но аз не им позволих. Все още не. Борех се с тях, за да остана тук. Задъхано описах на Дмитрий какво се бе случило.
Той скочи още преди да съм довършила и облече припряно дрехите си. В този миг наистина приличаше на разгневен бог. Заповяда ми да се облека, като ми подхвърли някаква тениска с надпис на кирилица, за да я нахлузя върху късата си рокля.
Никак не ми бе лесно да го следвам надолу по стълбите, защото този път той въобще не положи усилия да забави крачките си заради мен. Когато стигнахме долу, отнякъде се разнесоха викове. После отекнаха заповеди. Не след дълго двамата се озовахме в щаба на пазителите. Кирова и другите учители вече се бяха събрали там заедно с повечето пазители в Академията. Сякаш всички говореха едновременно. През цялото време усещах страха на Лиса, както и че тя се отдалечаваше все повече и повече оттук.
Извиках им да побързат и да направят нещо, обаче никой, освен Дмитрий не повярва на историята ми, че са я отвлекли, докато някой най-после не се досети да потърси Кристиан в параклиса и чак тогава се убедиха, че Лиса е изчезнала от кампуса.
Кристиан се появи, залитащ, подкрепян от двама пазители. Доктор Оленски пристигна след малко, прегледа го и превърза кървящата рана отзад на тила му.
Най-после, казах си аз, ще предприемат нещо.
— Колко стригои бяха там? — попита ме един от пазителите.
— И как, по дяволите, са се промъкнали? — промърмори някой друг.
Аз ги изгледах втренчено.
— Какво?… Те не бяха стригой.
Няколко чифта изумени очи се вторачиха в мен.
— Кой тогава е отвлякъл Лиса? — попита сърдито Кирова. — Трябва да си ги видяла чрез твоите… видения.
— Не, не бяха стригой. Сигурна съм. Те… те бяха… пазители.
— Тя има право — обади се Кристиан, все още в ръцете на лекарката. Примигна болезнено, когато тя докосна тила му. — Бяха пазители.
— Това е невъзможно — възрази някой.
— Не бяха от пазителите в Академията. — Разтърках челото си. Опитвах се да следя разговора и същевременно да не прекъсвам връзката с Лиса, обаче това ми струваше много усилия. Раздразнението ми нарастваше с всеки изминал миг. — Ще се размърдате ли най-после? Тя все повече се отдалечава!
— Казваш, че група частно наети пазители са пристигнали тук и са я отвлекли? — Тонът на Кирова излъчваше подозрението, че им разигравам някаква шега.
— Да — процедих през стиснатите си от яд зъби. — Те…
Бавно, много внимателно се отърсих от всички мислени ограничения и се слях с тялото на Лиса. Озовах се седнала в някакъв автомобил от скъпите модели, със затъмнени стъкла, задържащи голяма част от външната светлина. За нас в Академията по това време на денонощието беше нощ, но за останалия свят навън си беше ден. Шофираше единият от пазителите, които бяха нахълтали в църквата. Друг седеше отпред — него вече го разпознах. Спиридон. Лиса седеше отзад с вързани ръце с още един пазител до нея, а от другата й страна…
— Те работят за Виктор Дашков — ахнах аз, като се вторачих отново в Кирова и другите. — Те са негови пазители.
— Принц Виктор Дашков? — попита единият от пазителите и изсумтя презрително. Сякаш съществуваше и някой друг с това име, освен шибания Виктор Дашков.
— Моля ви — простенах аз, стискайки главата си с две ръце. — Направете нещо. Те се отдалечават толкова бързо. Вече са на… — Във виденията ми се появи набързо профучала покрай колата пътна табела. — На осемдесет и трета магистрала. Пътуват на юг.
— Вече са стигнали до осемдесет и трета? Откога са на път? Защо не ни предупреди по-рано?