Зелените му очи се разшириха, напомниха й за очите на нейния баща. Всъщност бяха далечни роднини, но тези нефритенозелени очи се предаваха по наследство както във фамилията Драгомир, така и във фамилията Дашков.
— Изненадам съм, че ми задаваш този въпрос, скъпа моя. Нуждая се от теб. Ти трябва да ме излекуваш.
Глава 22
— Да те излекувам?
Да го излекува? Мислите ми повториха нейните като ехо.
— Ти си единственото ми спасение — обясни той търпеливо. — Единственият начин да се излекувам от тази болест. От години те наблюдавам, изчаквах, за да бъда напълно сигурен.
Лиса поклати глава.
— Не мога… не. Не мога да направя подобно нещо.
— Твоите лечителски сили са невероятни. Никой няма представа колко са могъщи.
— Не разбирам за какво говориш.
— Хайде, Василиса, стига. Зная за гарвана — Натали те е видяла да го съживяваш. Проследила те е. А аз зная, че си излекувала Роуз.
Тя осъзна, че е безсмислено да продължава да отрича.
— Това… беше различно. Роуз не беше толкова пострадала. Но ти… нищо не мога да направя срещу Синдрома на Сандовски.
— Не е била толкова пострадала? — засмя се той. — Не говоря за глезена й… което също беше впечатляващо постижение. Говоря за автомобилната катастрофа с родителите ти. Защото, знаеш ли, ти имаш право. Роуз не беше толкова пострадала. Тя беше мъртва.
Изчака думите му да достигнат до съзнанието й.
— Това е… не. Тя оживя — успя накрая да отрони Лиса.
— Е, да, оживя. Но аз изчетох всички доклади. Не е имало начин тя да оцелее… особено при толкова много рани. Ти си я излекувала. Ти си я върнала обратно към живота. — Той въздъхна малко тъжно и уморено. — Отдавна подозирах, че имаш тази дарба и упорито се опитвах да те накарам да я използваш отново… да видя доколко можеш да я контролираш…
Лиса схвана какво имаше предвид и ахна:
— Животните. Ти си бил.
— С помощта на Натали.
— Защо го направи? Как можа?
— Защото трябваше да зная. Остават ми само броени седмици живот, Василиса. Ако наистина можеш да връщаш от царството на мъртвите, ще можеш да излекуваш и мен, неизлечимо болния от Синдрома на Сандовски. Трябваше да съм сигурен, преди да те отвлека. Трябваше да съм сигурен, че си способна да лекуваш по своя воля, а не само в моменти на паника.
— Защо беше нужно да ме отвличаш? — Искра на гняв проблесна в нея. — Та ти си ми толкова близък, почти мой чичо. Ако искаше да сторя това за теб… ако действително вярваш, че аз мога… — Гласът й, чувствата й ме увериха, че тя все още не вярваше напълно в собствените си вълшебни способности. — Защо ме отвлече? Защо просто не ме помоли?
— Защото не се касае само за еднократно действие. Отне ми доста време, за да осъзная каква си ти, но успях да се добера до някои стари хроники… ръкописи, съхранявани извън музеите на мороите. Когато прочетох за това как действа покоряващият дух…
— Покоряващ какво?
— Дух. В това си се специализирала.
— В нищо не съм се специализирала! Ти си луд!
— Откъде другаде според теб са се взели тези твои сили? Духът е друг елемент, за който само малцина избраници знаят.
Съзнанието на Лиса беше превъзбудено заради отвличането и възможността тя наистина да ме е върнала от царството на мъртвите.
— Но в това няма никакъв смисъл. Дори и да не е всеобщо разпространено познанието за него, все щях да чуя отнякъде за този елемент! Или пък някой друг щеше да притежава това умение.
— Никой вече не знае, че може да се специализира и е духа. Отдавна е забравено. Дори ако някой го умее, той не го осъзнава. Околните смятат, че тази личност в нищо не е специализирала.
— Слушай, ако просто се опитваш да ме накараш да се почувствам… — Тя не довърши. Толкова бе разгневена и същевременно изплашена, но зад тези емоции разумът й обмисляше току-що чутото за владеещите покоряващия дух и специализиралите с този елемент. Изведнъж го осъзна. — О, Господи. Свети Владимир и госпожа Карп.
Той я изгледа разбиращо.
— Знаела си за това през цялото време.
— Не! Кълна се. Беше нещо, в което Роуз бе започнала да се рови… Тя ми каза, че те били като мен… — Леката уплаха на Лиса се замени с безумен страх. Разкритията бяха прекалено шокиращи.
— Те са като теб. В старите книги дори се разказва, че свети Владимир бил обзет от покоряващия дух. — Виктор изглежда намираше всичко това за безкрайно забавно. Като видях усмивката му, ми идеше да го цапардосам с все сила по ухилената физиономия.