Лиса призоваваше всички елементи. Магията потече през нас двете, брилянтна и сладка. Беше жива. Беше нейният живот. Но колкото и прекрасно да беше усещането, тя ставаше все по-слаба и по-слаба. И тъй като всички тези елементи — свързани в едно цяло благодарение на мистериозния духовен елемент — се преливаха във Виктор, той ставаше все по-силен и по-силен.
Промяната бе изумителна. Кожата му се заглади, не остана и помен от бръчките и торбичките под очите. Сивеещата му и оредяла коса се сгъсти, превръщайки се отново в черна и лъскава, каквато е била някога. Зелените му очи — все още напомнящи за цвета на нефрит — отново заискриха, будни и живи.
Той се превърна в онзи Виктор, когото Лиса помнеше от детството си.
Изтощена, тя припадна.
В джипа аз се опитах да им обясня какво се бе случило. Лицето на Дмитрий ставаше все по-мрачно. Изреди няколко ядни руски псувни, чието значение още не ми бе обяснил.
Когато стигнахме на около четиристотин метра от хижата, Албърта се обади по мобилния си телефон и целият ни конвой спря. Всички пазители — бяха повече от една дузина — слязоха от колите и се събраха, за да планират стратегията си. Някой отиде напред, за да разузнае обстановката и се върна, докладвайки за броя на похитителите и тяхното разположение около хижата. Когато цялата ни група изглеждаше готова да пристъпи към операцията, аз също понечих да сляза от колата. Но Дмитрий ме спря.
— Не, Роз. Ти оставаш тук.
— По дяволите, как ли пък не! Трябва да отида да й помогна.
Той ме хвана за брадичката и каза:
— Ти вече й помогна. Твоята работа е свършена. И то много добре. Но там не за теб. Както тя, така и аз се нуждаем от това ти да си в безопасност.
Млъкнах, защото разбирах, че ако се впуснем в спор, ще забавим операцията по спасяването на Лиса. Преглътнах протестите си и само кимнах. Той също ми кимна и се присъедини към останалите. Всички навлязоха в гората и много скоро се изгубиха сред дърветата и храстите.
Въздъхнах, спуснах облегалката назад и се излегнах. Толкова бях уморена. Макар че слънчевите лъчи проникваха през предното стъкло, за мен бе паднала черна нощ. Толкова много бях преживяла и изстрадала за толкова кратко време. От адреналина и споделянето на болката на Лиса можех да припадна също като нея.
Само че тя вече беше будна.
Постепенно, съвсем бавно, усещанията й отново започнаха да доминират над моите. Лежеше на някакъв диван в хижата. Вероятно след като бе припаднала, е била пренесена там от някой от телохранителите на Виктор. Самият Виктор — вече съвсем възстановен благодарение на злоупотребата му с дарбата й — стоеше в кухнята с другите от свитата си и с приглушени гласове обсъждаха следващите си планове. Само един пазач дежуреше край Лиса със задачата да не я изпуска от поглед. Той обаче лесно можеше да бъде обезвреден, когато Дмитрий и Албърта нахлуят вътре.
Лиса изгледа преценяващо самотния пазител, след което се извърна към прозореца зад дивана. Все още замаяна от лечебния сеанс, тя с мъка успя да се надигне. Пазачът тутакси се извърна и впери изучаващ поглед в нея. Тя се взря в очите му и се усмихна.
— Ще останеш тук и няма да вдигаш шум независимо какво ще направя — каза му тя. — Не трябва да викаш за помощ, нито да се обаждаш на някого, когато се махна от тук. Разбрахме ли се?
Капанът на внушението щракна за него. Той кимна в знак на съгласие.
Тя се премести до прозореца, завъртя дръжката и вдигна стъклото. През това време успя да обмисли най-важното. Още беше много омаломощена. Не знаеше колко далече се намира от Академията и до най-близкото населено място. И най-важното — нямаше представа колко далеч ще успее да стигне, преди някой да открие, че е избягала.
Но знаеше също, че надали ще има друг шанс да избяга. Нямаше намерение да прекара остатъка от живота си в тази хижа сред гората.
При всеки друг случай бих приветствала смелото й решение, но не и този път. Не и точно когато нашите пазители всеки момент щяха да я спасят. Тя трябваше да остане вътре. За нещастие тя нямаше как да чуе съвета ми.
Лиса се покатери на прозореца, а аз изругах шумно.
— Какво? Какво видя? — попита един глас зад мен.
Както се бях изтегнала на спуснатата седалка, подскочих като ужилена, тъй рязко, че дори си ударих главата в тавана. Обърнах се и видях Кристиан да подава глава от задната част на джипа, използвана като багажник.