Бях се върнала да си взема сака и като го видях, замръзнах, изгубила дар слово. Той понечи да ме подмине, но се спря.
— Роуз… — поде след няколкото крайно неудобни първоначални секунди. — Трябва да докладваш за това, което се случи между нас.
Отдавна очаквах този разговор, но не се оказа такъв, какъвто си го бях представяла.
— Не мога да го направя. Те ще те уволнят. Или нещо още по-лошо.
— Би трябвало да ме уволнят. Това, което направих, беше грешка.
— Ти не беше виновен. Това беше магия…
— Няма значение. Беше грешка. При това глупава. Грешка? Глупава? Прехапах устни, в очите ми запариха сълзи. Побързах да се овладея.
— Слушай, не беше кой знае какво.
— Беше. Аз се възползвах от теб.
— Не — промълвих. — Не си.
Трябва да е уловил нотката в гласа ми, защото ме погледна напрегнато и съсредоточено.
— Роуз, аз съм седем години по-голям от теб. След десетина години това няма да означава нищо, но засега е много голяма разлика. Аз съм зрял мъж, докато ти си дете.
Ох. Потръпнах. По-лесно щеше да ми бъде, ако просто ме беше ударил.
— Тогава, в стаята ти, не гледаше на мен като на дете.
Сега бе негов ред да потръпне.
— Това се случи просто защото твоето тяло… е, това още не те прави зряла личност. Двамата с теб обитаваме два различни свята. Аз живея в моя. Аз съм убивал, Роуз — хора, а не животни. А ти… ти тъкмо започваш живота си. И той трябва да е посветен на учението, дрехите и танците.
— Според теб само това ли ме интересува?
— Не, разбира се, че не. Или поне не изцяло. Но това е част от твоя свят. Още растеш и търсиш коя си и какво е важно за теб. И това е съвсем естествено. Трябва да бъдеш с момчета на твоята възраст.
Не исках да съм с момчета на моята възраст. Но не го казах. Нищо не казах.
— Дори и да решиш да не докладваш на ръководството за случилото се, трябва да разбереш, че беше грешка. И че не бива да се повтаря.
— Защото си прекалено стар за мен? Защото е безотговорно?
Лицето му остана безизразно.
— Не. А защото не ме интересуваш като жена.
Онемях. Посланието — даже направо казано отхвърлянето — беше ясно и недвусмислено. Всичко от онази нощ, всичко, за което бях вярвала, че е толкова красиво и пълно със значение, се превърна на прах пред очите ми.
— Случи се само заради магията. Разбираш ли?
Бях унизена и бясна, но нямаше да се правя на глупачка с молби и спорове. Свих рамене.
— Да. Разбирам.
Прекарах остатъка от деня в мрачно настроение, като отблъснах опитите и на Лиса, и на Мейсън да ме измъкнат от стаята. Каква ирония на съдбата, че тъкмо сега не исках да излизам. Сега, когато Кирова бе толкова впечатлена от участието ми в спасителната акция, че бе заповядала да бъде прекратен домашният ми арест.
На следващия ден преди часовете отидох до сградата, където държаха Виктор. Академията поддържаше затворническите килии в много добро състояние, всички бяха снабдени със здрави решетки, а отвън в коридора дежуреха двама пазители. Но с малко хитрост от моя страна ме пуснаха при него. Дори на Натали не бяха разрешили. Но един от пазителите беше с мен в джипа и бе свидетел на цялото изпитание. Казах му, че трябва да попитам Виктор за това, което беше причинил на Лиса. Беше лъжа, разбира се, но пазителите ми повярваха, а освен това ми съчувстваха. Позволиха ми петминутен разговор, като се оттеглиха дискретно надолу по коридора, така че да могат да ни виждат, но не и да ни подслушват.
Застанала пред килията на Виктор, не можех да повярвам, че някога бях изпитвала жал към него. Сега, като виждах подновеното му, напълно здраво тяло, ме обзе ярост. Той седеше с кръстосани крака върху леглото и четеше нещо. Щом ме чу да се приближавам, вдигна глава.
— О, Роуз, каква приятна изненада. Находчивостта ти не спира да ме изненадва. Не очаквах, че ще ми позволят да се срещам с посетители.
Скръстих ръце, като се опитах да изглеждам като строг пазител.
— Искам от теб да разрушиш магията. Да се приключи с това.
— За какво говориш?
— За магията, която направи на мен и Дмитрий.
— Че с тази магия отдавна е свършено. Тя се изчерпа.
Поклатих глава.
— Не. Аз не преставам да мисля за него. И продължавам да искам…
Той се усмихна разбиращо, когато не довърших.
— Скъпа моя, това вече съществуваше много преди моята намеса.