— Но не действа ли двустранно? Тя не изпитва ли същото спрямо теб?
Поклатих глава. Лицето му се оживи от удивление.
— И как става?
— Не зная — изрекох аз, все още избягвайки погледа му. — Просто се появи преди две години.
Той се намръщи.
— Да не би да е станало по време на злополуката?
Кимнах колебливо. Злополуката не беше нещо, за което исках да разговаряме, това поне беше сигурно. Спомените на Лиса бяха достатъчно лоши, нямаше нужда да си припомням и моите. Сплескана ламарина. Усещане за адска горещина, после студ и накрая отново горещина. Писъците на Лиса, предавани в мен, писъци, достатъчно силни, за да се събудя, писъци за нейните родители и нейния брат — да се събудят. Но никой от тях не се събуди. Само аз. И лекарите, които заявиха, че това само по себе си било истинско чудо. Казаха още, че аз не би трябвало да съм оцеляла.
Очевидно доловил моето смущение, Виктор изчака да отмине този деликатен момент, преди да се върне към това, което преди малко го беше заинтригувало.
— Все още не мога да повярвам във всичко това. Толкова отдавна не се е случвало подобно нещо. Ако се случваше по-често… помисли си само колко много би помогнало за сигурността на мороите. Ако има и други, които да изпитват същото като теб… Трябва да задълбоча проучванията си и да видя дали ще можем да го повторим и с други.
— Да — изгубих търпение, въпреки че много го харесвах. Натали беше доста бъбрива. Съвсем ясно бе от кого от родителите си бе наследила това качество. Обядът привършваше и макар че мороите и дампирите имаха общи занятия следобед, не ми оставаше много време да си поговоря с Лиса.
— Може би бихме могли… — Той се закашля толкова силно, че цялото му тяло се разтресе. Болестта му — Синдром на Сандовски я наричаха лекарите — ограничаваше функциите на белите му дробове и неумолимо го тласкаше в лапите на смъртта. Улових тревожните погледи, които си размениха пазителите му. Единият от тях пристъпи напред.
— Ваше височество — заговори вежливо, — трябва да влезете вътре. Тук е доста студено.
Виктор кимна.
— Да, да. Сигурен съм, че Роуз иска да отиде на обяд. — Обърна се към мен. — Благодаря ти, че си поговори с мен. Не мога да изразя с думи колко много означава за мен това, че Василиса е в безопасност — и че ти си помогнала за това. Бях обещал на баща й, че ще се грижа за нея, ако нещо се случи с него. И затова, когато вие двете си заминахте, го преживях като личен провал.
Прилоша ми, като си го представих измъчван от чувство за вина и тревога заради нашето изчезване. Досега реално не се бях замисляла какво може да са изпитали другите, след като ние избягахме оттук.
Сбогувахме се и аз най-после влязох в сградата на училището. Както можеше да се очаква, още от прага усетих нарастващата тревога на Лиса. Без да обръщам внимание на болката в крака ми, закрачих забързано към столовата.
И едва не връхлетях върху нея.
Тя обаче не ме видя. Нито тези, които бяха около нея: Ейрън и онази дребничка порцеланова кукла. Спрях се и се заслушах, но улових само края на разговора им. Момичето се приведе към Лиса, която изглеждаше по-смаяна от всякога.
— На мен ми прилича на нещо купено от гаражна разпродажба. А аз си мислех, че принцеса Драгомир има високи стандарти. — Произнесе името Драгомир с подчертано презрение.
Сграбчих порцелановата кукла за раменете и я разтърсих. Тя беше толкова лека, че отскочи на един метър и едва не падна.
— Тя наистина има високи стандарти — заявих, — ето защо разговорът ти с нея приключи.
Глава 4
Този път, слава Богу, не привлякохме всеобщото внимание в столовата. Само неколцина от минаващите покрай нас се спряха да ни позяпат.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — попита ме порцелановата кукла. Сините й очи искряха от ярост. Сега, отблизо, можех да я огледам по-добре. Отличаваше се със същата крехка конструкция както повечето морои, но не беше висока като тях, което впрочем отчасти я правеше да изглежда толкова млада. Късата пурпурна рокличка, която беше навлякла, беше страхотна — което ми напомни, че наистина изглеждах като облечена от магазин за подпомагане на бедните. След като я огледах по-внимателно, реших, че беше някакъв дизайнерски модел, но не последна колекция. Скръстих ръце пред гърдите си.