— Само че не си струва, ако всичко останало те притеснява.
— Нищо не ме притеснява. — В гласа й прозвуча отбранителна нотка.
— Така ли? — запитах ехидно. — Защото си влюбена в Ейрън? И защото нямаш търпение да правиш отново секс с него?
Тя ме изгледа свирепо.
— Казвала ли съм ти, че понякога можеш да бъдеш истинска кучка?
Не обърнах внимание на заяждането й.
— Самоунищожаваш се, като прибягваш до внушението. И то толкова често.
— Роуз! — Тя се огледа тревожно. — Говори по-тихо!
— Но е вярно. Ако постоянно го използваш, главата ти ще гръмне. Наистина е така.
— Не ти ли се струва, че преувеличаваш?
— А какво ще кажеш за госпожа Карп?
Лицето на Лиса застина.
— Какво за нея?
— Ами ти… ти си същата като нея.
— Не, не съм! — В зелените й очи проблесна неудържима ярост.
— Тя също лекуваше.
Думите ми я шокираха. Тази тема ни тежеше отдавна, но ние почти никога не смеехме да говорим за нея.
— Това още нищо не означава.
— А не мислиш ли, че все пак може да означава нещо? Познаваш ли някого другиго, който да е способен на това? Или да може да използва внушението спрямо дампирите и мороите?
— Тя никога не е използвала внушението по този начин — възрази ми Лиса.
— Напротив, използваше го. Опита се да го приложи и върху мен онази нощ, преди да я отведат. Тъкмо бе започнало да действа, но онези я замъкнаха, преди да довърши.
Само че дали наистина беше станало точно така?… В края на краищата това се случи само месец, преди Лиса и аз да избягаме от Академията. Винаги досега бях мислила, че идеята за бягството ни е моя, но може би внушението на госпожа Карп всъщност е било истинската движеща сила.
Лиса скръсти ръце. По лицето й се изписа упорито, дори предизвикателно изражение. Само че емоциите й, предавани по връзката ни, я издаваха, че вътрешно цялата се разкъсва от адски мъчителни колебания.
— Чудесно. И какво от това? Значи и тя е била особнячка като мен. Това все още нищо не доказва. И е полудяла, защото… ами просто защото си е била луда. Съвсем откачена. И това няма нищо общо с всичко останало.
— Само че не се е случило само с нея — заговорих аз бавно. — Имало е още един като вас двете. И аз го открих. — За миг се поколебах. — Нали знаеш историята за свети Владимир…
И тогава най-после й разказах всичко. Обясних й как тя, госпожа Карп и свети Владимир са били способни да лекуват всякакви болести и да използват супервнушението. Моят разказ силно я смути, особено когато стигнах до такива подробности като как все по-лесно изпадали в униние и накрая стигнали до опити да посягат на живота си.
— Той се е опитал да се самоубие — промълвих, избягвайки да я гледам в очите. — А пък аз много добре си спомням, че забелязах ония ужасно подозрителни белези по кожата на госпожа Карп… все едно, че сама бе забивала нокти в лицето си.
— Това все още абсолютно нищо не означава — продължи да настоява Лиса. — Това е… просто едно съвпадение.
Говореше така, сякаш искаше да повярва в това, дори някаква скрита част от нея действително вярваше. Но съществуваше и другата, втората половина от нея, много по-отчаяна, която отдавна се стремеше да убеди първата, че тя не е някакъв уникален каприз на природата, че не е единствена на този свят. Въпреки че това, което й казах, не беше никак успокоително, поне можеше да се утешава с мисълта, че и други са били като нея.
— Съвпадение ли е това, че никой от вас тримата не се е специализирал по нито един от елементите?
Преразказах й разговора ми с госпожа Кармак и й обясних теорията си за четирите елемента. Накрая не пропуснах да изтъкна коментара на госпожа Кармак как това накрая може доведе до пълна лудост.
Щом свърших, Лиса разтърка очи и размаза малко грима си.
— Не зная кое ще се окаже по-налудничаво: това, което току-що ми разказа, или фактът, че наистина си изчела толкова много, за да откриеш всичко това.
Усмихнах се, облекчена от мисълта, че възприема всичко като някаква шега.
— Хей, та дори и аз мога да чета. Или си забравила?
— Зная, че можеш. Още помня как изчете „Шифърът на Леонардо“ — Тя се засмя.
— Не беше моя вината! И не се опитвай да сменяш темата на разговора.
— Не се опитвам. — Лиса се усмихна, после въздъхна. — Само че не зная какво да мисля за всичко това.