— Няма какво толкова да му мислиш. Просто не прави неща, които те разстройват. Забрави ли, че трябва да го даваме тихо и кротко? Върни се към предишния начин на живот. Така и за теб ще е много по-лесно.
Тя поклати глава.
— Не мога да го направя. Все още не.
— Защо не? Нали вече ти казах… — Млъкнах, зачудена защо досега не се бях сетила. — Не е само заради Мия. Ти правиш всичко това, защото чувстваш, че от теб се очаква нещо подобно. Още се опитваш да бъдеш като Андре.
— Родителите ми биха искали от мен да…
— Родителите ти биха искали да си щастлива.
— Не е лесно, Роуз. Не мога вечно да игнорирам с лека ръка всички тези хора. Нали и аз съм от кралски род.
— Ама повечето от тях нищо не струват.
— Но много от тях подпомагат властта на мороите. Андре го знаеше. Той не беше като другите, но правеше всичко, което бе длъжен, защото знаеше колко е важно.
Отпуснах се на облегалката на пейката.
— Е, може би именно в това е проблемът. Ние решаваме кои са „важните“ единствено според това на кои знатни фамилии са потомци, така че накрая се стига дотам да оставяме тези шибаняци да взимат решенията. Ето защо броят на мороите непрестанно намалява и такива смотани кучки като Татяна стават кралици. Може би е необходимо да се измисли нова система за подбор на висшите аристократи.
— Стига, Роуз. Така е било открай време, от много столетия. Ще трябва да живеем с всичко това.
Аз я изгледах свирепо.
— Добре, какво според теб, трябва да направим? — продължи тя. — Ти се тревожиш да не стана като тях, като госпожа Карп и свети Владимир, нали? Е, тя ти е казала, че не бива да използвам силите, иначе ще стане по-лошо. Ами ако внезапно престана да ги използвам? Внушението, лечението, всичко.
Присвих очи.
— Можеш ли да го направиш?
Най-силно жадувах да се откаже от внушението. Депресията й започна точно, когато в нея избликнаха силите, а това се случи веднага след ужасната злополука, когато загинаха родителите й и Андре. Вярвах, че тези събития са свързани, особено с оглед на доказателствата и предупрежденията на госпожа Карп.
— Да.
Лицето й беше съвсем спокойно, изражението — сериозно и съсредоточено. Със светлорусата си коса, прибрана в спретната френска плитка, и наметката си от шведска кожа имаше толкова достолепен вид, все едно се бе запътила да заеме полагаемото й се място в тронния съвет на кралицата.
— Ще трябва да се откажеш от всичко — предупредих я аз. — Никакво лечение повече, независимо колко е симпатично животното и как ти се иска да го гушнеш. И повече никакво внушение с цел да омаеш онези лигльовци, синчетата и дъщеричките на висшата дворцова аристокрация.
Тя кимна сериозно.
— Мога да се въздържа. Но това ще ти помогне ли да се чувстваш по-добре?
— Да, но ще се почувствам още по-добре, ако престанеш да се занимаваш с всякакви магии и отново започнеш да обръщаш повече внимание на Натали.
— Зная, зная. Но не мога изведнъж да спра, поне не толкова скоро.
Не можех да я принудя — засега — но обещанието, че най-после ще престане да използва свръхестествените си сили, ме изпълни с огромно облекчение.
— Добре — кимнах и взех раницата си. И без това вече закъснявах за практическите си упражнения. При това за пореден път. — Можеш да продължаваш да си играеш с тази пасмина от пикльовци, но само при условие, че държиш под контрол уменията си. — Поколебах се за миг. — Има и още нещо. Знаеш ли, ти наистина успя да се наложиш над Ейрън и Мия. Но повече не е необходимо да го държиш вързан за полата ти, докато се движиш с особите от кралски произход.
— Защо не мога да се отърся от чувството, че ти нещо не го харесваш?
— Харесвам го — колкото и ти. Но не мисля, че си умираш да се натискаш с хора, които ти харесват само донякъде.
Очите на Лиса се разшириха в престорена изненада.
— Наистина ли това го казва самата Роуз Хатауей? Толкова ли си се преобразила? Или и ти си имаш някого, който да е повече от „харесван само донякъде“?
— Слушай — прекъснах я аз, внезапно почувствала се неудобно, — сега говорим само за теб. Освен това досега не бях обръщала внимание какъв скучен досадник е Ейрън.
— Според теб всички са досадници — усмихна се Лиса.
— Кристиан не е.
Изплъзна ми се от устата, преди да успея да го спра. Усмивката й мигом се стопи.