— Не, той е кретен. Изведнъж просто спря да ми говори без никаква причина. — Лиса само скръсти ръце. — Но ти не го ли мразеше?
— Още го мразя, но в същото време мисля, че е интересен. — Но освен това започнах да се съмнявам дали не допуснах сериозна грешка с Кристиан. Той наистина беше тайнствен, страховит, мрачен тип, а на всичкото отгоре му харесваше да подпалва хората. От друга страна обаче беше умен и забавен — макар и по своя извратен начин — и някак си действаше успокояващо на Лиса.
Но цялата тая каша я бях забъркала аз. Позволих на гнева и ревността да вземат връх и се стигна дотам, че ги разделих. Ако го бях оставила онази вечер да отиде при нея в градината, сега тя може би нямаше да е толкова объркана, а пък аз нямаше да се страхувам, че може да посегне на себе си. Може би сега щяха да бъдат заедно, далеч от всички интриги в Академията.
Съдбата сигурно си е мислела същото като мен, защото пет минути след като се разделих с Лиса, срещнах Кристиан, който минаваше през вътрешния двор. Погледите ни се кръстосаха за миг, преди да се разминем. Едва не продължих нататък. Едва. Поех дълбоко дъх и си заповядах да спра.
— Почакай… Кристиан. — Ето че го заговорих. По дяволите, закъснявах за тренировката. Дмитрий ще ме убие.
Кристиан се обърна с лице към мен, пъхнал ръце в джобовете на дългото си черно палто, заел безгрижно отпусната поза.
— Да?
— Благодаря ти за книгите. — Той нищо не каза. — Онези, които даде на Мейсън.
— О, помислих си, че имаш предвид други книги.
— Остроумен задник.
— Няма ли да ме попиташ защо ми трябваха?
— Това си е твоя работа. Предположих, че ти е станало скучно да стоиш затворена в стаята си.
— Трябва да ми е много скучно, за да се зачета в някоя книга.
— Той не се засмя на шегата ми.
— Какво искаш, Роуз? Имам работа.
Знаех, че лъже, но сарказмът ми вече не звучеше така забавно, както обикновено.
— Исках, хм, ти отново да започнеш да се виждаш с Лиса.
— Ама ти сериозно ли? — Изгледа ме внимателно, целият изпълнен с подозрение. — След всичко онова, което ми наговори?
— Да, ами… Мейсън не ти ли каза?
— Кристиан сви устни презрително.
— Спомена ми нещо.
— Е?
— Е, аз пък не искам да го чуя от Мейсън. — Презрителното му изражение леко се пречупи под гневния ми поглед. — Ти си го изпратила да те извини. По-добре е сама да го беше направила.
— Ти си кретен — осведомих го аз.
— Да. А пък ти си лъжкиня. Искам да видя как ще преглътнеш гордостта си.
— Вече от две седмици преглъщам гордостта си — изръмжах аз.
— Той сви рамене, обърна се и се накани да си тръгне.
— Почакай! — извиках и отпуснах ръка на рамото му. Той спря, пак се обърна и ме погледна изчаквателно. — Добре, добре. Излъгах те за това какво чувства тя. Никога не ми е казвала онези работи за теб, разбра ли? Тя те харесва. Направих го, защото аз не те харесвам.
— И въпреки това сега искаш да се виждам с нея?
Не можах да повярвам на ушите си, когато следващите думи се отрониха от устата ми.
— Мисля, че… ти би могъл… да се окажеш добър за нея. Ще бъде за добро.
През следващите минути се гледахме напрегнато. Усмивката му вече не беше толкова самодоволна. Малко неща можеха да го изненадат. Е, това сега беше едно от тях.
— Съжалявам. Не те чух добре. Би ли повторила? — попита накрая той.
Едва се сдържах да не го халосам по лицето.
— Ще престанеш ли най-после? Искам да започнеш отново да се срещаш с нея.
— Не.
— Виж какво, нали вече ти казах, че излъгах…
— Не говоря за това. А за нея. Мислиш ли, че мога сега да говоря с нея? Тя отново е принцеса Лиса. — Жлъч като отрова се процеждаше от думите му. — Не мога да съм край нея, когато е заобиколена от всичките тези аристократи от кралски произход.
— И ти си с такъв произход — казах аз, но май по-скоро на себе си, отколкото на него. Все пак не бях забравила, че Озера са сред дванадесетте фамилии.
— Не означава много, след като е фамилия, изобилстваща със стригои, нали?
— Но ти не си… почакай. Ето защо тя се е сближила с теб — досетих се аз.
— Защото ще се превърна в стригой ли? — ехидно попита той.
— Не… а защото и ти си изгубил родителите си. При това и двамата сте били свидетели на смъртта им.