— Вероятно ти винаги ще бъдеш близкият пазител — каза ми Дмитрий. — Нали си жена, при това на същата възраст като принцесата. Можеш да си винаги близо до нея, без да привличаш внимание.
— И няма да откъсвам очи от нея — отбелязах. — Както и от теб.
Спиродон отново се засмя и сръга с лакът Дмитрий в ребрата.
— Ти се уреди с най-добрата от всичките ни ученички. Даде ли й сребърен кол?
— Не. Още не е готова.
— Можех да съм готова, ако някой ме беше научил как да го използвам — възразих му. Знаех, че всеки пазител в микробуса беше снабден със сребърен кол и пистолет, скрити в дрехите им.
— Не става дума само как да се използва сребърният кол — заяви Дмитрий с типичния му маниер на по-стар и по-мъдър. — Първо трябва да се научиш как да ги надвиеш. И да си готова да ги убиеш.
— Защо ще се колебая да ги убия?
— Повечето стригой са били някога морои, но поради някаква причина са се променили. Понякога се срещат стригои, насила отнети от редиците на мороите или дампирите. Подробностите в случая нямат значение. По-важното е, че има реална възможност да познаваш някого от тях. Би ли убила някого, когото познаваш?
Оттук нататък пътуването престана да бъде толкова забавно.
— Мисля, че да. Длъжна съм да го направя, нали? Ако е заради Лиса…
— Но може да се поколебаеш за миг — каза Дмитрий. — И тогава това колебание може да ти коства живота. Както и нейния.
— Тогава как да съм сигурна, че няма да се поколебая, макар и за миг?
— Трябва да си повтаряш, че това не са същите хора, които си познавала. Те са се превърнали в нещо мрачно и уродливо. В нещо неестествено. Трябва да успееш да се отърсиш от някогашната си привързаност към бившите приятели — днешни врагове — и да направиш каквото е правилно. Ако в тях се е запазил дори един грам от предишната им същност, вероятно ще ти бъдат благодарни.
— Ще ми бъдат благодарни за това, че ще ги убия?
— Ако някой те превърне в стригой, какво ще искаш? — попита ме той.
Не знаех какво да отговоря на това, затова и не казах нищо. Без да откъсва очи от мен, Дмитрий продължи да ме наставлява.
— Какво би сторила, ако знаеш, че ще бъдеш превърната в стригой против волята ти? Ако знаеш, че ще се простиш с всичките си досегашни морални принципи, с разбирането си за добро и зло? Ако знаеш, че ще ти се налага да преживееш остатъка от живота си — твоя безсмъртен живот — в убиване на невинни хора? Какво би пожелала тогава?
В микробуса се възцари неудобно мълчание. Докато се взирах в Дмитрий, затруднена от всички тези въпроси, внезапно проумях защо помежду ни съществуваше такова странно привличане, като оставим настрани външния вид.
Никога не бях срещала някого, който толкова сериозно да гледа на службата си като пазител, който разбира цялата важност на тази борба на живот и смърт. Със сигурност никой от моите връстници още не бе способен на това. Мейсън не можа да проумее защо не успях да се отпусна и да се напия на купона. Дмитрий ми беше казал, че се справям с моите задължения по-добре от много пазители на по-зряла възраст, особено ако вече са се нагледали на толкова много смърт и опасности. Но аз знаех в този момент, че той беше прав, че притежавах някакво странно усещане за това как се съчетават животът и смъртта, доброто и злото.
Както и той. Понякога може да се чувстваме самотни. Може да се наложи да забравим за „забавленията“. Възможно бе да се окажем лишени от живота, който бихме искали. Но това бе пътят, който трябваше да следваме. Разбирахме се един другиго, разбирахме дълга си да браним другите. Животът ни никога нямаше да бъде лесен.
А да се вземе решение като това, което трябваше да взема в момента, бе част от съдбата ни.
— Ако стана стригой… ще искам някой да ме убие.
— Както и аз — добави той тихо. Можех да се закълна, че той бе пронизан от същото мигновено прозрение като мен, от същото усещане за връзка между нас.
— Това ми напомня за Михаил, който преследваше Соня — промърмори замислено Виктор.
— Кои са Михаил и Соня? — попита Лиса.
Виктор я изгледа изненадано.