— А защо не ми каза?
— Не беше нужно да знаеш.
— Защото си мислила, че няма да мога да се справя?
Постарах се лицето ми да запази безизразното си изражение. И докато се взирах в очите й, мислите ми се върнаха назад във времето, преди две години. Беше на втория ден от наложения ми домашен арест, задето уж бях опустошила стаята на Уейд, когато кралски пратеници посетиха Академията. На мен ми позволиха да присъствам на официалния прием, но придружена от строга стража, за да не би „да се опитам да направя нещо“.
Двама от пазителите ме съпроводиха до столовата, като по пътя си говореха тихо.
— Тя убила доктора, който се грижел за нея, а по пътя си едва не отнела живота и на половината пациенти и сестри.
— Имат ли представа къде е отишла?
— Не, проследили са я… е, по-нататък ти сам знаеш какво се е случило.
— Никога не съм очаквал това от нея. Въобще не изглеждаше способна на нещо подобно.
— Е, ами Соня беше луда. Не видя ли колко необуздана стана накрая? Беше способна на всичко.
Аз се влачех без желание, но при тези думи вдигнах рязко глава.
— Соня? За госпожа Карп ли говорите? — попитах аз. — Тя е убила някого?
Двамата пазители се спогледаха. Накрая единият от тях заговори с мрачен тон:
— Тя се е превърнала в стригой, Роуз.
Заковах се на място и впих смаян поглед в лицето му.
— Госпожа Карп? Не… тя не би могла да…
— И аз отначало не можах да повярвам… — отвърна другият. — Но… не бива да казваш на никого. Това е трагедия. Не я превръщай в училищна клюка.
Останалата част от вечерта ми беше като в мъгла. Госпожа Карп. Лудата Карп. Беше убила някого, за да се превърне в стригой. Не можех да повярвам.
Когато приемът най-сетне свърши, успях да се измъкна крадешком от моите двама пазители и си откраднах няколко скъпоценни мига насаме с Лиса. Тогава връзката ни беше доста силна, затова не бе нужно непременно да видя лицето й, за да разбера колко зле се чувства.
— Какво не е наред? — попитах я аз. Бяхме се усамотили в един от ъглите в коридора точно пред столовата.
Очите й си оставаха безизразни. Усетих колко я измъчваше главоболието; нейната болка автоматично се предаде и на мен.
— Аз… не зная какво ми става. Просто се чувствам странно. Сякаш някой непрекъснато ме преследва и трябва много да внимавам, разбираш ли?
Не знаех какво да й кажа. Не мислех, че някой я преследваше, но госпожа Карп имаше навика да повтаря абсолютно същите думи. Винаги се държеше като болна от параноя.
— Вероятно няма нищо тревожно — подхвърлих безгрижно.
— Вероятно — съгласи се тя. Внезапно присви очи. — Но се притеснявам заради Уейд. Той няма да престане да дрънка за това, което се случи. Не можеш да си представиш какви ги разправя за теб.
Всъщност можех, но не ми пукаше.
— Забрави го. Той е безобиден.
— Мразя го — отсече тя. Гласът й стана непривично рязък. — Аз съм заедно с него в комитета за набиране на средства. Мразя го, като виждам как тлъстата му уста по цял ден не спира да мели. И като го гледам как флиртува с всички момичета, които срещне. Не биваше да наказват теб заради стореното от него. Той трябва да си плати.
Устата ми пресъхна.
— Всичко е наред… Няма значение. Хайде, успокой се. Лис.
— А пък за мен има значение — озъби се тя, с което прехвърли гнева си върху мен. — Искам да му го върна тъпкано. Да го нараня така, както той нарани теб. — Тя сключи ръце на гърба си и закрачи като побесняла напред-назад с твърди и решителни стъпки.
Омразата и гневът, кипящи в нея, се предаваха съвсем ясно през нашата връзка. Беше като буря и това дяволски ме изплаши. Почувствах се като обгърната с пелена от несигурност, нестабилност. Това показваше, че Лиса не знае какво да прави, но отчаяно копнее да стори нещо. Каквото и да е то. В спомените ми изплува нощта с бейзболната бухалка. И тогава се замислих за госпожа Карп. Тя се е превърнала в стригой, Роуз.
Това бе най-плашещият момент в живота ми. Изплаших се много повече, отколкото като я гледах тогава в стаята на Уейд. Повече, отколкото когато я видях да излекува гарвана. Беше страшно дори от това да ме заловят пазителите. Защото в онзи миг не можех да позная най-добрата си приятелка. Не знаех на какво е способна. Преди една година бих се изсмяла на всекиго, който ми кажеше, че Лиса иска да стане стригой. Но преди една година бих се присмяла на всекиго, който ми съобщи, че тя ще иска да си пререже вените или да накара някого „да си плати“.