В този момент внезапно повярвах, че за нея няма нищо невъзможно. И заради това трябваше да съм сигурна, че няма да го направи. Спаси я. Спаси я от самата нея.
— Ще се махнем оттук — каза й аз, хванах я под ръка и я задърпах нататък по коридора. — Още сега.
Гневът й моментално бе заменен от объркване.
— Какво си намислила? Искаш да отидем в гората или какво?
Не й отговорих. Но нещо в поведението ми или в изречените от мен думи навярно я бе сепнало, защото тя повече не посмя да ми задава въпроси, докато я извеждах навън от столовата, докато прекосявахме кампуса в посока към паркинга. Сега там бе пълно с колите на гостите за тази вечер. Една от тях беше луксозна лимузина Линкълн Таун Кар. Видях как шофьорът завъртя ключа на стартера.
— Някой си тръгва по-рано — промърморих, като се взрях в него през храстите край паркинга. После се огледах назад, но не видях нищо подозрително. — Те вероятно ще бъдат тук в следващите минути.
Лиса разбра какво се опитвах да направя.
— Когато ми каза „ще се махнем“, имаше предвид… не, Роуз, не можем да напуснем Академията. Няма да можем да се промъкнем покрай стражите и портите.
— Не е необходимо ние да го направим — твърдо й заявих аз. — Той ще го направи.
— Но как ще ни помогне това?
Поех дълбоко дъх, изпълнена със съжаление, че трябваше да го кажа, но бях принудена да избера по-малката от двете злини.
— Ти знаеш как да го направиш. Как накара Уейд да извърши онова?
Тя потръпна, но после кимна.
— И сега трябва да извършиш същото. Иди при онзи тип там и го накарай да ни скрие в багажника на лимузината.
Страх и ужас пропълзяха в нея. Вече не разбираше нищо и беше много изплашена. Изключително силно изплашена. И без това вече седмици наред беше подплашена заради дарбата си да лекува и способността си да влияе върху настроенията на другите. Беше крехка, особено сега, когато се озова изправена пред нещо, което никоя от нас двете не проумяваше. Но въпреки всичко тя ми вярваше. Вярваше, че аз ще я пазя.
— Добре — кимна тя. Пристъпи няколко крачки към него, но после се извърна назад към мен. — Защо? Защо да правим това?
Замислих се за гнева на Лиса, за желанието й да направи всичко, за да си го върне на Уейд. После си спомних за госпожа Карп — за красивата, но неуравновесена госпожа Карп, която накрая бе станала стригой.
— Просто се грижа за теб — уверих я. — Нищо повече не бива да знаеш.
Сега, в търговския център в Мисула, застанала между щандовете за дрехи от различни дизайнери. Лиса отново ме попита:
— Защо не ми каза?
— Защото не биваше да знаеш — повторих й аз.
Тя се насочи към пробната, като продължаваше да ми шепне:
— Страх те е, че може да откача. Да не би да те е страх, че мога да стана стригой?
— Не. Няма начин. Тя си е била такава. Това никога няма да се случи с теб.
— Дори и ако се окаже, че съм луда?
— Не — отрекох аз и се опитах да го обърна на шега. — Тогава само ще си обръснеш главата и ще завъдиш тридесет котки.
Чувствата на Лиса обаче станаха още по-мрачни, но тя не каза нищо повече. Спря се отвън пред пробната и взе една черна рокля от рафта. Лицето й леко просветна.
— Това е роклята, за която си родена. Не ме е грижа колко практична си станала сега.
Изработена от мека черна коприна, роклята беше без презрамки, лъскава и гладка, спускаща се до коленете. Въпреки че бе стилна и елегантна, по всичко личеше, че ще прилепва идеално по тялото. Супер секси. Може би прекалено секси за възприетия стил на обличане в Академията.
— Да, това е моята рокля — съгласих се аз. Не можех да откъсна очи от нея. Исках я толкова отчаяно, че чак усетих пронизваща болка в гърдите. Беше от онези рокли, които променят света. От онези, с които се основават нови религии.
Лиса избра моя размер.
— Пробвай я.
Поклатих глава и понечих да я върна.
— Не мога. Докато я пробвам, може да те изложа на риск. Никоя рокля не си струва твоята ужасна смърт.
— Тогава просто ще я вземем, без да я пробваш. — И тя купи роклята.
Следобедното пазаруване продължи, но аз усетих, че се уморявам. Да бъда постоянно нащрек, да бдя зорко като верен страж, се оказа не чак толкова забавно. Когато дойде ред на последната спирка — бижутерийния щанд, искрено се зарадвах, че вече му се виждаше краят.