Заговорих с пресеклив глас:
— Зная къде е. Лиса. Трябва да й помогнем.
Глава 19
Трудно бе да се каже какво ме подтикна да го направя. Отдавна таях в себе си толкова много тайни, вярвайки, че така защитавам Лиса. Но осъзнах, че не й помагам, като крия, че се наранява. Не успях да я накарам да спре — и сега се питах дали не бях причината да започне. Нищо подобно не се бе случвало, преди тя да ме излекува след автомобилната катастрофа. Какво щеше да стане, ако ме бе оставила цялата в рани? Може би пак щях да успея да се възстановя. И навярно днес всичко с нея щеше да е наред.
Останах в клиниката, докато Дмитрий доведе Албърта. Той нито за секунда не се поколеба, когато му съобщих къде се намира Лиса в момента. Предупредих го, че тя е в опасност и той веднага тръгна.
След това всичко приличаше на бавно разиграващ се кошмар. Минутите едва се влачеха, докато чаках в болничното легло. Когато Дмитрий най-после се върна с изпадналата в безсъзнание Лиса, в клиниката настана суматоха и всички настояха в един глас аз да стоя настрана. Тя бе изгубила доста кръв и въпреки че имаха на разположение захранваща, беше доста трудно да я върнат в съзнание, за да може да приеме кръв от нея. Чак в полунощ — разбира се, според обратната подредба на денонощието в Академията — решиха, че Лиса е вече достатъчно стабилизирана, за да ми разрешат да я посетя.
— Вярно ли е? — попита ме тя, когато най-после ме допуснаха в стаята. Тя лежеше на леглото с превързани китки. Знаех, че бе поела доста кръв, но въпреки това ми изглеждаше твърде бледа. — Казаха ми, че си била ти. Ти си им съобщила.
— Длъжна бях — заоправдавах се аз, като не смеех да се приближа много до нея. — Лис… сега ти се нарани по-лошо от всеки друг път. А след като ме излекува… и след всичко, което преживя с Кристиан… вече не можеше да се справиш сама. Нуждаеше се от помощ.
Тя затвори очи.
— Кристиан. Ти знаеш за това. Разбира се, че знаеш. Ти винаги всичко знаеш.
— Съжалявам, само исках да помогна.
— Забрави ли какво ти е казала госпожа Карп? Че всичко трябва да се пази в тайна.
— Тя имаше предвид нещо съвсем друго. Не мисля, че тя би искала да продължаваш да се нараняваш.
— Каза ли им за другото?
— Все още не — поклатих глава аз.
Тя се извърна към мен и ме изгледа студено.
— Все още не. Но се каниш да го направиш.
— Длъжна съм да го направя. Ти можеш да лекуваш, но това те убива.
— Излекувах теб.
— Сигурна съм, че щях да се оправя. Глезенът ми щеше да оздравее. Не си струваше това, което ти костваше на теб. И мисля, че знам как е започнало… когато за пръв път си ме излекувала…
Обясних за откритието си за автомобилната катастрофа и как оттогава в нея са започнали да действат силите, а след тях се е появила и депресията й. Изтъкнах още, че телепатичната ни връзка се е оформила също след злополуката, макар все още да не разбирах напълно на какво се дължи това чудо.
— Не зная какво става, но то е извън нашия контрол. Нуждаем се от помощ.
— Те ще ме отведат — каза накрая тя. — Също като госпожа Карп.
— Мисля, че ще се опитат да ти помогнат. Всички са много разтревожени за теб. Слушай, Лис, правя го заради теб. Просто искам да си добре.
Тя се обърна на другата страна, с гръб към мен.
— Махни се, Роуз.
Така и направих.
Изписаха я на следващата сутрин, но при условие, че ще се съгласи ежедневно да посещава психолога за консултации. Дмитрий ми каза, че освен това планирали да я подложат на медикаментозно лечение, за да й помогнат да преодолее депресията. Не съм запален привърженик на хапчетата, но се радвах на всичко, което би могло да облекчи състоянието й.
За нещастие по същото време в клиниката приеха някакъв второкурсник заради астматичен пристъп. Той видял как Дмитрий я донесъл на ръце, съпровождан от Албърта. Не знаел защо я приели по спешност, но това не му попречило да разправя какво е видял пред всички насъбрали се в коридора. Те пък на другия ден на закуската преразказали чутото на всичките си познати. По обед вече всички от горните класове знаеха за нейното постъпване по спешност в клиниката.