Робърт Шекли
Ако червеният убиец
Няма даже да се опитвам да описвам болката. Само ще кажа, че тя бе просто непоносима въпреки анестезията и аз я понесох, само защото нямах друг избор. После тя утихна и аз отворих очи и погледнах лицата на брахмините, застанали над мен. Те бяха трима, облечени в обикновените бели операционни костюми и бели марлени маски. Казваха, че носят тези маски, за да не ни заразяват с вируси. Но всеки войник знае, че ги носят, за да не можем да ги разпознаем.
Още бях натъпкан до ушите с анестетици и само части от паметта ми функционираха.
— Колко време съм бил мъртъв? — попитах.
— Около десет часа — отвърна ми един от брахмините.
— Как умрях?
— Не си ли спомняш? — попита най-високият брахмин.
— Още не.
— Ами ти с взвода си бяхте в окоп 2645Б-4. На зазоряване цялата ви рота извърши фронтална атака, опитвайки се да завземе следващия окоп. Номер 2645Б-5.
— И какво стана?
— Ти спря няколко картечни куршума. От новите, с ударни глави. Сега спомняш ли си? Един се заби в гърдите ти, а други три в краката. Когато лекарите те намериха, ти бе мъртъв.
— А завзехме ли окопа? — попитах аз.
— Не. Този път не.
— Ясно. — Паметта ми се завръщаше бързо с отминаването на ефекта от анестезията. Спомних си момчетата от моя взвод. Спомних си окопа. Старият 2645Б-4 бе мой дом близо година и беше доста хубав като такъв. Врагът се опитваше да го завземе и нашето сутрешно нападение всъщност беше контраатака. Спомних си как картечните куршуми ме разкъсаха и прекрасното облекчение, което почувствах при това. И си спомних още нещо…
Аз седнах.
— Хей, я почакайте! — възкликнах.
— Какво има?
— Мисля, че горната граница за възвръщане към живот беше осем часа.
— Техниката ни се усъвършенства непрекъснато — каза ми един от брахмините. — Непрекъснато. Сега горната граница е дванадесет часа, само ако няма някаква мозъчна повреда.
— Е, хубаво — казах аз. Сега паметта ми се беше възвърнала изцяло и аз осъзнах какво се беше случило. — Все пак вие сте допуснали сериозна грешка, като сте възкресили мен.
— От какво се оплакваш, войнико? — попита ме един от тях с глас, какъвто само един офицер може да придобие в службата.
— Прочетете личния ми знак — казах аз.
Той го прочете. Челото му, което можех да виждам над маската, се намръщи.
— Това е необичайно — каза той.
— Необичайно! — възкликнах аз.
— Виж, ти беше в окоп, пълен с мъртви — каза ми той. — Казаха ни, че на всички им е за пръв път. Заповедта ни беше да върнем живота на всички.
— А вие не прочетохте ли първо личните ни знаци?
— Пропуснахме. Нямаше време. Наистина съжалявам, редник. Ако бях знаел…
— По дяволите, искам да говоря с главния инспектор.
— Наистина ли мислиш…
— Да, наистина — настоях аз. — Аз не съм окопен адвокат, но наистина съм прав. И имам право да се срещна с ГИ.
Те зашепнаха помежду си, а аз се огледах. Брахмините бяха си свършили доста добре работата. Не чак така, както го бяха правили през първите години на войната, разбира се. Сега присадената кожа беше сложена по-небрежно и се чувствах леко изстърган отвътре. Освен това дясната ми ръка бе с около пет сантиметра по-дълга от лявата, заради лошо скрепване на ставите. И все пак бяха свършили добра работа.
Брахмините завършиха съвещанието си и ми дадоха дрехите. Аз се облякох.
— Сега по отношение на главния инспектор — каза единият. — Точно сега е малко трудно… Виждаш ли…
Няма защо да ви казвам, че не се срещнах с главния инспектор. Те ме заведоха при един едър, добродушен стар главен сержант. Един от онези типове, които разбират всичко и които разговарят с теб така, че да те успокоят. Само че аз не можех да намеря спокойствие.
— Хайде, хайде, редник — каза мило старият сержант. — Какво чувам, че вдигаш аларма за това, че са те върнали сред живите?
— Добре сте чул — казах аз. — Дори и един редник си има права според Правилника на войната. Поне така са ми казвали.
— Разбира се, че има — отвърна милият стар сержант.
— Аз съм си изпълнил дълга — продължих. — Седемнадесет години в армията, осем години на бойното поле. Три пъти съм убиван и три пъти съживяван. Заповедите са, че след третия път може да поискаш официално предписание за смърт. Точно това съм направил и то е написано върху личния ми знак. Но мен не ме оставиха мъртъв. Тези проклети лекари отново ме съживиха, а това не е честно. Искам да си остана мъртъв.
— Много по-добре е да си жив — каза сержантът. — Когато си жив, винаги имаш възможност да бъдеш изпратен към тилови задължения. Ротацията при нас не работи достатъчно бързо поради недостига на жива сила, но все пак има шанс.