И това беше всичко. Трябваше да си знам от преди, че с едрите риби няма да изляза на глава. Те не знаят как стоят нещата долу. Рядко биват убивани повече от един път и просто не разбират как може да се чувства човек след четвъртия път. И така, аз се върнах в окопа си.
Вървях бавно, дълбоко замислен покрай отровната бодлива тел. Минах покрай нещо, покрито с кафеникав брезент, надписано „Секретно оръжие“. Нашият сектор е пълен със секретни оръжия. Пристигат поне веднъж седмично и може би някое от тях ще спечели войната.
Но точно сега това не ме интересуваше. Мислех си за следващия куплет на онзи поема от Емерсън. Той звучи така:
Старият Емерсън го е казал доста добре, защото точно така се чувства човек след четвъртата си смърт. Вече нищо няма значение и всичко му е все едно. Не ме разбирайте неправилно. Аз не съм циник. Просто казвам, че гледната точка на човек няма как да не се промени, след като е умирал четири пъти.
Накрая стигнах стария окоп 2645Б-4 и поздравих момчетата. Разбрах, че по изгрев отново ще атакуваме. Продължавах да си мисля.
Не съм дезертьор, но мисля, че четири смърти са достатъчни. В тази атака, реших аз, ще направя така, че да бъда сигурен, че ще остана мъртъв. Този път няма да допусна грешка.
При първите лъчи на слънцето ние тръгнахме покрай бодливата тел и търкалящите се мини и навлязохме в ничията земя между нас и окоп 2645Б-5. Тази атака се подпомагаше от батальона и ние всички бяхме въоръжени с новите самонасочващи се куршуми. Напредвахме доста бързо в началото. После противникът откри огън.
Ние продължихме да напредваме. Навсякъде около мен се пръскаше нещо, но аз още не бях и одраскан. Започнах да мисля, че този път ще успеем. Може би даже няма да бъда убит.
После си го получих. Един експлозивен патрон в гърдите. Определено смъртоносна рана. Обикновено, след като те удари нещо подобно, ти оставаш на земята. Но не и аз. Исках да съм сигурен, че този път ще си остана мъртъв. И така, аз се вдигнах и се запрепъвах напред, използвайки пушката си за патерица. Изминах още петнадесетина метра сред най-дяволския кръстосан огън, който някога сте виждали. И тогава си го получих и то както трябва. В този куршум нямаше грешка.
Почувствах експлозивния куршум да се забива в челото ми. За една частица от секундата усетих как мозъкът ми избухва и разбрах, че този път всичко е наред. Брахмините не можеха да направят нищо при сериозни наранявания на главата а моето наистина беше сериозно.
И тогава аз умрях.
Дойдох в съзнание и погледнах към брахмините с бели престилки и маски.
— Колко време съм бил мъртъв? — попитах аз.
— Два часа.
Тогава си спомних.
— Но аз бях ранен в главата!
Марлените маски помръднаха и аз разбрах, че те се усмихват.
— Секретно оръжие — каза ми единият. — Работеше се по него от близо три години. Най-накрая успяхме заедно с инженерите да усъвършенстваме събирателя. Страхотно изобретение!
— Така ли? — попитах аз.
— Най-после медицинската наука може да лекува сериозни наранявания на главата — каза ми брахминът. — Или всякакви други наранявания. Сега можем да възстановим всеки човек, стига да успеем да съберем седемдесет процента от тялото му и да ги заредим в събирателя. Това наистина ще намали загубите ни. То може да обърне хода на цялата война!
— Чудесно — отвърнах аз.
— Между другото, ти си награден с медал заради героичното напредване под огъня, въпреки получаването на смъртоносна рана — каза ми брахминът.
— Хубаво — отвърнах аз. — А завзехме ли 2645Б-5?
— Този път да. Вече се готвим за атака на окоп 2645Б-6.
Аз кимнах и след малко ми дадоха униформата и ме изпратиха обратно на фронта. Нещата вече са по-спокойни и трябва да призная, че не е зле да си жив. И въпреки това мисля, че ми стига толкова.
Сега ми остава само още една смърт, за да ги направя шест. Ако отново не променят заповедта.