— Може би…
— Може би какво? Сподели наблюденията си. Не го казвам саркастично. Очевидно по тази тема знаеш повече от мен, затова ми кажи какво мислиш.
Мислех си за фрайбъргския панаир, който с татко посещавахме един-два пъти всеки октомври. Обикновено взимахме приятелката ми Марджи от нашата улица. С Марджи се возехме на въртележките, а после тримата хапвахме мекици и наденички преди татко да ни помъкне да гледаме новите трактори. За да стигнеш до павилионите със селскостопанска техника, трябваше да минеш покрай шатрата за бинго, която беше огромна. Разказах на господин Хариган за мъжа, който стоеше пред нея с микрофон и повтаряше на преминаващите хора, че първата игра е безплатна.
Той се замисли.
— Стимул за привличане на клиенти. Има известна логика. Искаш да кажеш, че мога да прочета една статия, може би две или три, а после машината… Какво? Спира ти достъпа? Казва ти, че ако искаш още, ще трябва да платиш, така ли?
— Не — отговорих. — Явно все пак не е като шатрата за бинго, защото на телефона можеш да четеш колкото си статии поискаш. Поне доколкото знам.
— Но това е лудост. Едно е да предлагаш безплатни мостри, но да раздадеш безплатно целия магазин… — Той изсумтя. — Нямаше дори реклама, забеляза ли? А рекламите осигуряват огромна част от приходите на вестниците и другите периодични издания. Огромна.
Той взе телефона, погледна отражението си в черния екран, после го остави и ме погледна с чудата, малко кисела усмивка.
— Възможно е да ставаме свидетели на огромна грешка, Крейг, грешка, допусната от хора, които не осъзнават ясно практическите аспекти на тази работа — последиците — също като мен. Възможно е да се задава икономическо сътресение. Може дори вече да е започнало. Сътресение, което ще промени начина, по който получаваме информация, кога я получаваме, къде я получаваме и следователно как виждаме света.
— Той замълча. — И как я използваме, разбира се.
— Загубих нишката — казах аз.
— Погледни от този ъгъл. Ако ти вземат кученце, трябва да го научиш да си върши работата навън, нали?
— Да.
— Ако имаш кученце, което не е обучено да живее в къща, би ли му дал лакомство, когато се изходи в хола?
— Не, разбира се. Господин Хариган кимна.
— Това би имало напълно противоположен ефект. А когато става въпрос за търговия, Крейг, повечето хора са като кученца, които трябва да бъдат дресирани.
Тогава концепцията не ми се понрави особено, не ми се нрави и до днес — мисля, че идеята за наказания и награди говори много за начина, по който господин Хариган беше натрупал богатството си, — но си замълчах. Виждах го в нова светлина. Заприлича ми на стар изследовател, поел на ново откривателско пътешествие, и ми беше много интересно да го слушам. Струва ми се и че не се опитваше да ми даде урок. Самият той се учеше, а за човек на осемдесет и пет години се учеше бързо.
— Безплатните мостри са добра идея, но ако раздаваш прекалено много безплатни неща, били те дрехи, храни или информация, хората започват да очакват, че им се полагат. Като палетата, които акат на пода, а после те поглеждат в очите и си мислят: „Ти ме научи така“. Ако бях на мястото на „Уол Стрийт Джърнъл“… или на „Таймс“… дори на проклетия „Рийдърс Дайджест“… здраво щях да се уплаша от тази джаджа. — Той отново взе айфона; сякаш не можеше да го остави на мира. — Прилича на спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Мислех си, че става въпрос само за телефон, но сега разбирам… или поне започвам да разбирам…
Той тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Крейг, ами ако някой с вътрешна информация за разработването на нови лекарства реши да пусне резултатите от клиничните изпитания по това чудо и целият свят ги прочете? Може да струва на фармацевтичните компании милиони долари. Или ако някой недоволен служител реши да разгласи държавни тайни?
— Няма ли да го арестуват?
— Може би. Вероятно. Но изстискаш ли пастата за зъби от тубичката, както се казва… майко мила! Няма значение. По-добре се прибирай, да не закъснееш за вечеря.
— Тръгвам.
— Благодаря ти отново за подаръка. Едва ли ще го използвам често, но възнамерявам да размишлявам за него. Поне доколкото мога. Умът ми вече не е толкова остър като едно време.
— Мисля, че все още е достатъчно остър — казах аз, но не за да му се подмажа. Защо наистина нямаше реклами към статиите и клиповете в YouTube? Ако имаше, хората щяха да са принудени да ги гледат, нали? — А и татко казва, че е важен жестът.
— Афоризъм, който често се изрича, но рядко се спазва — отвърна господин Хариган и като видя озадаченото ми изражение, добави: — Няма значение. До утре, Крейг.