По обратния път надолу по хълма, докато подритвах кални буци от последния сняг за годината, размишлявах върху думите му, че интернет е като спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Това важеше за лаптопа на татко и за компютрите в училище, и за компютрите в цялата страна. Всъщност в целия свят. Макар айфонът все още да беше такава новост за него, че едва успяваше да го включи, господин Хариган вече разбираше нуждата да се поправи спуканата тръба, ако бизнесът — поне във вида, в който той го познаваше — искаше да продължи да функционира като преди. Не съм сигурен, но мисля, че той предвиди появата на платения достъп до съдържание година-две преди този термин да бъде измислен. Аз определено нямах представа по онова време, както нямах представа и как да премахвам ограничения, наложени от производителя — операция, станала известна с прозвището jailbreaking. Платеният достъп до съдържание се появи, но дотогава хората бяха свикнали да получават всичко безплатно и се възмущаваха, че трябва да се изръсят. Сблъскалите се с необходимостта за плащане на сайта на „Ню Йорк Таймс“ отиваха на сайтовете на Си Ен Ен или „Хъфингтън Поуст“ (обикновено мигновено), макар статиите да не бяха толкова добри. (Освен ако, разбира се, не искаха да научат за новата модна тенденция, известна като „надничаща гърда“). Господин Хариган беше напълно прав за това.
След вечеря същия ден, когато чиниите бяха измити и прибрани, татко отвори лаптопа си на масата и каза:
— Открих нещо ново. Сайт на име previews.com с информация за предстоящи филми.
— Наистина ли? Дай да видим какво има!
И така, през следващия половин час гледахме трейлъри на филми, които иначе трябваше да отидем на кино, за да видим.
Господин Хариган би си оскубал косите. Малкото, които му бяха останали.
На връщане от дома на господин Хариган през онзи мартенски ден на 2008 бях сигурен, че той греши за едно. „Едва ли ще го използвам често“, беше казал, но аз забелязах изражението, с което се взираше в картата с обектите, които
„Кафената крава“ възнамеряваше да затвори. И колко бързо само прибягна до новия телефон, за да се обади в Ню Йорк. (Позвънил беше на мъж, който съвместяваше функциите на негов адвокат и бизнес мениджър, а не на брокера си, както научих по-късно.)
Оказах се прав. Господин Хариган използваше телефона непрекъснато. Приличаше на стара неомъжена леля, която, вкусила пробно глътка бренди след шейсет години въздържание, се превръща в благовъзпитана алкохоличка за нула време. Съвсем скоро айфонът винаги стоеше на масата до любимия му стол, когато пристигнех следобед. Бог знае на колко хора се обаждаше, но мога да кажа със сигурност, че на мен звънеше почти всяка вечер, за да ми задава един или друг въпрос за функциите на новата си придобивка. Веднъж я сравни със старинно писалище, пълно с чекмедженца и отделения, които лесно могат да останат незабелязани.
Намираше повечето чекмедженца и отделения сам (с помощта на инструкции от интернет), но аз му помагах — може да се каже, че го подтиквах — в началото. Когато се оплака, че не може да понася превзетата мелодия на ксилофон, с която звънеше телефонът, аз я смених с кратък откъс от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. На господин Хариган много му хареса. Показах му как да изключва звука, за да не го безпокоят, докато спи следобед, как да настройва алармата и как да запише съобщение, което да се включва, когато не му се занимава да отговаря на обаждания. (Неговото беше истински пример за лаконичност: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.) Той започна да изключва стационарния си телефон, когато лягаше да подремне следобед, и забелязах, че го оставя изключен все по-често. Пишеше ми съобщения, които преди десет години наричахме „моментални съобщения“. С телефона правеше снимки на гъби на поляната зад къщата и ги изпращаше по електронната поща, за да бъдат идентифицирани. Водеше си записки в приложението за бележки и откри клиповете с песни на любимите си кънтри изпълнители.
— Сутринта пропилях цял час от този слънчев летен ден да гледам клипове на Джордж Джоунс — каза ми по-късно през годината със смесица от срам и странна гордост.
Веднъж го попитах защо не отиде да си купи лаптоп. На него можеше да прави всички неща, които се беше научил да прави на телефона, а на по-големия екран можеше да гледа Портър Уагонър в цялата му бляскава прелест. Господин Хариган само поклати глава и се засмя.
— Назад, о, Сатана! Все едно си ме научил да пуша марихуана, която взела, че ми харесала, а сега ми казваш: „Да знаете, че хероинът ще ви хареса още повече“. Не, Крейг, това ми е достатъчно. — И погали любящо телефона, както се гали спящо животинче. Например кученце, което най-накрая е успешно дресирано да ходи по нужда навън.