Четяхме „Уморените коне ги убиват, нали?“ през есента на 2008-а, а когато господин Хариган ме прекъсна по-рано един следобед (заяви, че танцовите маратони в книгата са го изтощили), отидохме в кухнята, където госпожа Гроган беше оставила чиния с овесени бисквити. Господин Хариган вървеше бавно, като се подпираше на бастуните си. Аз вървях след него с надеждата, че ще успея да го хвана, ако тръгне да пада.
Той седна с пухтене и болезнена гримаса и си взе бисквита.
— Милата Една. Обожавам тези сладки, а и ми раздвижват червата безотказно. Би ли сипал по една чаша мляко, Крейг? Докато наливах млякото, отново ми хрумна въпросът, който все забравях да му задам.
— Защо се преместихте тук, господин Хариган? Можели сте да отидете да живеете където си поискате.
Той вдигна чашата с мляко като за наздравица, както обикновено, а аз отвърнах на жеста, както обикновено.
— Ти къде би живял, Крейг? Ако, както се изрази, можеше да живееш, където си поискаш?
— Може би в Лос Анджелис, където снимат филмите. Мога да се хвана на работа да пренасям апаратура и постепенно да се издигна. — Тогава му споделих голяма тайна. — Навярно бих могъл да пиша сценарии.
Помислих си, че ще се изсмее, но той не го направи.
— Е, някой трябва да ги пише, тъй че защо да не си ти? Но няма ли да ти е мъчно за дома? Да видиш лицето на баща си, да занесеш цветя на гроба на майка си?
— О, ще се прибирам — отвърнах, но въпросът му — и това, че спомена майка ми — ме накара да се замисля.
— Исках пълна промяна — каза господин Хариган. — Като човек, прекарал целия си живот в големия град — израснах в Бруклин, преди кварталът да се превърне в… не знам, един вид цвете в саксия — и исках на старини да се махна от Ню Йорк. Исках да живея в някое малко градче, но не туристическо, не като Камдън, Кастин или Бар Харбър. Исках да живея някъде, където все още има неасфалтирани пътища.
— Значи сте дошли на точното място — отбелязах аз. Той се разсмя и си взе втора бисквита.
— Обмислях дали да не отида в Северна или Южна Дакота… или в Небраска… но в крайна сметка реших, че би било прекалено. Накарах асистентката да ми донесе снимки от различни градчета в Мейн, Ню Хампшър и Върмонт и се спрях на това. Заради хълма. Разкрива се хубава гледка във всички посоки, но не зашеметяваща. Зашеметяващите гледки привличат туристи, а точно тях исках да избегна. Тук ми харесва. Харесва ми спокойствието, харесват ми съседите и ти ми харесваш, Крейг.
Думите му ме зарадваха.
— Има и нещо друго. Не знам колко си чел за работата ми, но ако си чел нещо — или го направиш в бъдеще, — ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен и съм се изкачил по онова, което завистливите и невежите наричат „стълбичката на успеха“. Не грешат съвсем. Създадох си врагове, признавам го. Бизнесът е като футбола, Крейг. Ако трябва да събориш някого, за да стигнеш до голлинията, по-добре го направи, иначе по-добре да не обличаш екипа и да не излизаш на игрището. Но когато мачът свърши — а за мен той свърши, макар все още да следя резултатите, — събличаш екипа и се прибираш вкъщи. Сега моят дом е тук. Това невзрачно кътче на Америка с единствения си магазин и училището, което ми се струва, че скоро ще затвори. Вече никой не се „отбива на по чашка“. Не ми се налага да ходя на работни вечери с хора, които винаги, винаги искат нещо. Не ме канят да присъствам на заседания на борда. Не съм принуден да ходя на благотворителни мероприятия, които ме отегчават до смърт, нито да се будя в пет сутринта от бръмченето на боклукчийските камиони по Осемдесет и първа улица. Ще ме погребат тук, в гробището „Елм“ сред ветераните от Гражданската война, и няма да се налага да използвам връзки или да давам подкуп на някой директор на отдел Гробищни паркове, за да получа хубав парцел. Това обяснение достатъчно ли е?
И да, и не. Господин Хариган си остана загадка за мен до самия край, че и след това. Но може би това важи за всички. Струва ми се, че живеем предимно сами. По собствен избор като него или просто защото така е устроен светът.
— Горе-долу — казах аз. — Поне не сте се преместили в Северна Дакота. Радвам се.
Той се усмихна.
— Аз също. Вземи си бисквита за из път и поздрави баща си от мен.
Поради намаляващия брой жители, от чиито данъци да се издържа, малкото ни училище с шест класни стаи в Харлоу наистина затвори през юни 2009 и аз се озовах изправен пред перспективата да изкарам осми клас на другия бряг на река Андроскогин в прогимназията в Гейтс Фолс с над седемдесет съученици във випуска вместо само дванайсет. През онова лято целунах момиче за пръв път, не Марджи, а най-добрата ѝ приятелка Реджина. Това беше и лятото, когато господин Хариган умря. Аз го намерих.