— Какво да предам? — разсмя се Луси.
— Някаква детска игра. А помниш ли пумпал с маймуни?
Свири „Заведи ме на бейзболния мач“.
— Не… О, почакай. Преди три или четири години дадохме под наем хижата на едно семейство, Пиърсън, сещаш ли се?
— Смътно. — Изобщо не помнеше. Ако е било преди три години, тогава той се беше посветил на „Селото на склона“. По-скоро беше в плен на романа. Окован с вериги и със запушена уста. Литературен садомазохизъм.
— Те имаха син на шест-седем годинки. Някои от играчките сигурно са негови.
— Изненадвам се, че не си ги е взел. — Дрю гледаше мечето, което имаше окъсания вид на играчка, получавала твърде много силни прегръдки.
— Искаш ли да говориш с Брандън? Тук е.
— Естествено.
— Здрасти, татко! — обади се Бран. — Завърши ли вече книгата?
— Много смешно. Започвам я утре.
— Как е там? Добре ли е?
Дрю се огледа. Голямата стая на първия етаж изглеждаше уютно на светлината на лампите. Дори грозните абажури не разваляха впечатлението. А ако кюнецът на печката не беше задръстен, един огън в нея щеше да пропъди лекия студ.
— Да — отговори той. — Добре е.
Наистина беше добре. Чувстваше се на сигурно място. Чувстваше се и като бременна жена, готова да роди всеки момент. Не изпитваше страх да започне книгата утре, само приятна тръпка. Думите щяха да потекат, сигурен беше.
Печката работеше, кюнецът беше чист и засмукваше дима без проблеми. Докато огънят в нея догаряше, той застла леглото в голямата спалня (шега: в стаята едва имаше място да се обърне човек) с чаршафи и одеяла, които имаха съвсем лек дъх на застояло. В десет си легна и впери очи в тъмното, заслушан в свирещия из стрехите вятър. Помисли си как Стария Бил се е самоубил пред хижата, но само за кратко, и то не със страх или ужас. Онова, което изпитваше, докато си представяше последните мигове на стария пазач — кръглото дуло, притиснато в брадичката, последните образи, удари на сърцето и мисли, — не беше много по-различно от онова, което бе почувствал, докато гледаше плетеницата от светлинки на Млечния път.
Реалността беше дълбока и се простираше надалеч. Съдържаше многобройни тайни и беше безкрайна.
11
На другата сутрин стана рано. Закуси и се обади на Луси. Тя тъкмо приготвяше децата за училище — мъмреше Стейси, че не си е написала домашното, каза на Бран, че си е забравил раницата в хола, — тъй че разговорът им беше по необходимост кратък. След като си взеха довиждане, Дрю си облече якето и отиде до потока. Дърветата на другия бряг бяха изсечени в някакъв момент и сега се разкриваше великолепна гледка на полюшваща се до хоризонта гора. Небето ставаше все по-наситено синьо. Постоя десетина минути, за да се наслади на ненатрапчивата красота на заобикалящия го свят, и да се опита да изпразни главата си от мисли. Да подготви ума си.
Всеки семестър водеше курс по съвременна американска и британска литература, но тъй като беше автор на публикувани творби (при това в „Ню Йоркър“), основната му работа беше да преподава творческо писане. Започваше всяка лекция и семинар, като говореше за творческия процес. Казваше на студентите, че както повечето хора имат определен ритуал преди лягане, по същия начин е важно да се подготвяш всеки ден за работа. Подобно на процедурата, при която хипнотизатор подготвя пациента си да навлезе в състояние на транс.
„Понякога сравняват писането на проза или поезия със сънуването — казваше на студентите си, — но аз мисля, че това сравнение не е съвсем точно. Според мен писането прилича повече на хипноза. Колкото повече подготовката се превръща в ритуал, толкова по-лесно е да навлезете в необходимото състояние“.
Дрю прилагаше теорията, която развиваше, на практика. Когато се върна в хижата, направи кафе. До обед щеше да изпие две чаши без захар и мляко. Докато чакаше кафето да стане готово, си изпи витамините и си изми зъбите. Някой от наемателите беше натикал старото бюро на баща му под стълбището и Дрю реши да не го вади. Може и да беше странно място за работа, но в същото време създаваше и необичаен уют. Почти като в утроба. В кабинета му вкъщи последната част от ритуала преди да се захване за работа щеше да е да подреди книжата си на спретнати купчинки и да остави празно място отляво за разпечатките от принтера, но на това бюро нямаше нищо за подреждане.
Включи лаптопа и създаде нов документ. Следващите стъпки също бяха част от ритуала: кръщаването на документа (ГОРЧИВА РЕКА #1), форматирането на документа и изборът на шрифта. Докато пишеше „Селото“, използваше Book Antiqua, но за „Горчива река“ нямаше намерение да използва този шрифт — това би му донесло лош късмет. Беше наясно, че е възможно да има спирания на тока, при които да прибегне до пишещата машина, така че избра шрифт American Typewriter.