— Няма да ме тръшне грипът — повтори той, после спусна сенника, та слънцето да не му свети в очите. За да не му блести в очите.
Блести? Или пламти? Пламти по-добре ли беше, или беше прекалено?
Размишлява по този въпрос през остатъка от пътя. Внесе покупките в хижата и видя, че лампичката на телефонния секретар мига. Звъняла беше Луси и го молеше да ѝ се обади при първа възможност. Дрю отново се подразни, изпита онова усещане, че му диша във врата, но тогава осъзна, че може да се е обаждала за друго. Все пак светът не се въртеше около него. Някое от децата може да се беше разболяло или да беше претърпяло злополука.
Обади се и за пръв път от много дълго време — вероятно от „Селото на склона“ — се скараха. Не толкова ожесточено, колкото през първите години на брака си, когато децата бяха малки, а парите не достигаха, но достатъчно разпалено. Луси също беше чула за бурята (естествено, беше пристрастена към канала с прогнозата за времето) и искаше той да си събере багажа и да се прибере вкъщи.
Дрю ѝ каза, че това е тъпо. Дори адски тъпо. Влязъл беше в чудесен творчески ритъм и работата вървеше добре. Прекъсване от един ден (а вероятно щяха да се окажат два, дори три) едва ли щеше да е фатално, но промяна на обстановката вероятно би имала точно такъв ефект. Мислеше си, че Луси разбира колко крехък е балансът в творческата работа — поне за него — след толкова години, но явно грешеше.
— Нима не знаеш колко силна се очаква да е тази буря? Не гледаш ли новините?
— Не. — Излъга без причина (освен че в момента го беше яд на нея). — Нямам телевизия. Чинията не работи.
— Е, бурята ще е много силна, особено на север в онези пущинаци покрай границата. Където се намираш ти, ако не си забелязал. Очакват големи райони да останат без ток заради ветровете…
— Добре че взех пишещата машина на тат…
— Дрю, би ли ме изслушал, поне веднъж?
Той замълча. Главата го болеше, гърлото го дращеше. В този момент никак не харесваше жена си. Обичаше я, разбира се, но не я харесваше. „Сега ще каже „знам“, помисли си.
— Знам — каза тя. — Знам, че взе машината на баща ти, но ще трябва да стоиш на свещи и студ в продължение на дни, може би много по-дълго.
Мога да готвя на печката с дърва. На върха на езика му беше, но ако отново я прекъснеше, спорът щеше да се прехвърли върху друга тема — как той не я приема сериозно и така нататък, и така нататък, дрън-дрън-дрън.
— Предполагам, че можеш да си готвиш на печката с дърва — каза тя с малко по-разумен тон, — но ако вятърът наистина е толкова силен, колкото предвиждат — бурен с ураганни пориви, — ще изкорени много дървета и можеш да се окажеш хванат в капан.
„Бездруго възнамерявах да си остана тук“, помисли си той, но отново си замълча.
— Знам, че възнамеряваше да останеш там две-три седмици, но някое дърво може да пробие покрива, а ако жиците се скъсат, и телефонните ще се скъсат и ще се окажеш напълно отцепен! Ами ако ти се случи нещо?
— Нищо няма да ми…
— Възможно е, но ако нещо се случи на нас?
— Тогава ти ще се погрижиш. Нямаше да избягам в гората, ако смятах, че не си способна да се справиш. Можеш да разчиташ и на сестра си. Освен това в прогнозата винаги преувеличават. Раздуват десет сантиметра сняг до снежната виелица на века. Правят го заради рейтингите. И сега така ще стане. Ще видиш.
— Мерси, че ми го обясни така мъжки — каза Луси сухо.
Значи бяха стигнали до тази болна тема, а се бе надявал да я избегне. Особено с пулсиращите от болка гърло, синуси и ухо. Да не говорим за главоболието. Ако не подходеше много дипломатично, щяха да се оплетат по добра стара традиция (или пък по лоша?) в спора кой е прав. После щяха — не, тя щеше — да премине към потисничеството на патриархалното общество. По тази тема Луси можеше да държи речи с часове.
— Знаеш ли какво мисля, Дрю? Мисля, че когато един мъж каже „Знаеш това“, а го правите непрекъснато, имате предвид
„Аз го знам, но ти си твърде тъпа, за да го проумееш. Затова трябва да ти го обясня като истински мъж“.
Той въздъхна и когато въздишката заплаши да прерасне в кашлица, я сподави.