Трябваше да седят навън пред погледите на целия град и разбойниците на Дик Прескот, защото това беше в основата на хитрия план, който Ейврил беше замислил, за да изведе сина на Прескот от града под носовете на коравите мъже, дошли да му попречат. Всички трябваше да видят блюстителите на реда, особено заместник-шерифът Кал Хънт, който по една случайност имаше същия ръст и телосложение като Анди Прескот.
Хънт носеше пъстро мексиканско серапе и широкопола шапка, украсена със сребърни висулки. Разточителната периферия скриваше лицето му. Това беше важно. Серапето и шапката не бяха на заместник-шериф Хънт; той беше заявил, че се чувства като пълен глупак с такава шапка. На шериф Ейврил не му дремеше. Той искаше хората на Прескот да гледат дрехите, а не мъжа, който ги носи.
Дотук добре. Интригата се завързваше. Тогава започнаха проблемите.
— Така — каза шериф Ейврил на заместниците си. — Време е да подишаме малко чист въздух по свечеряване. Да ни видят всички, които трябва да ни видят. Ханк, вземи онази кана. Искам момчетата на покрива да видят добре как тъпият шериф се напива с още по-тъпите си заместници.
— Налага ли се да нося тази шапка? — изстена Кал Хънт. — Няма да спрат да ми се подиграват цял живот.
— Засега мисли как ще оживееш до сутринта — отвърна шериф Ейврил. — Хайде да изнесем тези люлеещи се столове навън и…
Тук Дрю спря, прикован от образа на тясното шерифско управление с три люлеещи се стола в него. Не, четири стола, защото трябваше да добави и един за самия шериф Ейврил. Това беше много по-абсурдно от огромната шапка, скрила лицето на Кал Хънт, и не само защото четири люлеещи се стола щяха да напълнят цялата проклета стая. Самата идея за люлеещи се столове не се връзваше с шерифско управление дори в малко западно градче като Горчива река. Хората щяха да се смеят. Дрю изтри почти цялото изречение и прочете каквото беше останало.
Хайде да изнесем тези
Тези какво? Столове? В стаята на шерифа би ли имало цели четири стола? Струваше му се малко вероятно.
— Това да не е шибана чакалня — каза Дрю и избърса чело. — Не и в… — Кихавицата го изненада и той кихна преди да успее да покрие уста и опръска екрана на лаптопа с фини пръски слюнка, които размазаха думите.
— Мамка му! Шибана работа!
Протегна ръка за носните кърпички, за да избърше екрана, но кутията беше празна. Избърса лаптопа с кърпата за съдове и си помисли, че като е мокра ужасно прилича на кърпата на Рой Деуит. Сополивата му кърпа.
Хайде да изнесем тези
Температурата му покачила ли се беше? Не му се искаше да го вярва, искаше да си внуши, че все по-силната топлина, която усеща (както и все по-силното главоболие), се дължи на опитите му да разреши този идиотски проблем с люлеещите се столове, за да премине нататък, но определено изглеждаше, че…
Този път успя да се обърне настрани преди да започне да киха. Не само веднъж, а пет-шест пъти един след друг. Имаше чувството, че носът му се издува с всяко следващо кихане. Като прекомерно напомпана гума. Гърлото го болеше, ухото също.
Хайде да изнесем тези
Тогава му хрумна. Пейка! В шерифското управление можеше да има пейка, където да си чакат реда хората, дошли по един или друг въпрос. Ухили се и вдигна окуражително палци. Болен или не, елементите все още се подреждаха и наистина ли беше толкова изненадващо? Творческото вдъхновение често се движи по своя отделна чиста верига, независимо от болежките на тялото. Фланъри О’Конър имала лупус. Станли Елкин имал множествена склероза. Фьодор Достоевски страдал от епилепсия, а Октавия Бътлър — от дислексия. Какво е една скапана настинка, дори грип, в сравнение с подобни заболявания? Можеше да работи въпреки това. Пейката го доказваше, пейката беше гениално хрумване.
— Хайде да изнесем тази пейка навън и да пийнем.
— Но няма да пием алкохол наистина, нали, шерифе? — попита Джеп Ленард. Обяснили му бяха плана внимателно, но Джеп не беше най-ярката…