Пристъпих напред и видях, че очите му не са напълно затворени. Зърнах долната извивка на ирисите му, но синьото вече не изглеждаше бистро. Изглеждаше замъглено, избледняло. Обзе ме страх.
— Господин Хариган?
Никаква реакция. Възлестите му ръце бяха отпуснати в скута. Един от бастуните му още стоеше подпрян до стената, но другият беше на пода, сякаш той се беше протегнал към него и го беше бутнал. Осъзнах, че чувам равномерното съскане на кислородната маска, но не и слабото му хрипливо дишане, звук, с който толкова бях свикнал, че рядко забелязвах.
— Господин Хариган, добре ли сте?
Направих още две крачки и посегнах да го побутна по рамото, за да го събудя, но отдръпнах ръка. Дотогава не бях виждал мъртвец, но си помислих, че май в момента виждам такъв. Отново посегнах към него, но този път не се уплаших. Стиснах рамото му (ужасно костеливо под ризата) и го разтърсих.
— Господин Хариган, събудете се!
Едната ръка падна от скута и увисна между краката му. Той се килна още по-настрани. Зърнах пожълтелите му зъби, като щифтове между устните. Трябваше да се уверя с абсолютна сигурност, че не просто е припаднал или заспал, преди да повикам помощ. Споходи ме спомен, съвсем краткотраен, но много ясен, как мама ми четеше приказката за лъжливото овчарче.
Отидох с омалели крака в банята в коридора, която госпожа Гроган наричаше санитарния възел, и се върнах с огледалото, което господин Хариган държеше там. Поставих го пред устата и носа му. Стъклото не се замъгли от топъл дъх. Тогава разбрах (макар че сега като си помисля, съм сигурен, че разбрах още когато ръката му падна от скута и увисна между краката му). Стоях в хола с мъртвец. Ами ако протегнеше ръка и ме сграбчеше? Разбира се, че не би го направил, харесваше ме, но си спомних за погледа му, когато каза — едва вчера! Докато още беше жив! — че ако бил по-млад, щял да сграбчи този приходен поток за топките и да стисне здраво. Спомних си и как беше свил юмрук, за да го демонстрира.
„Ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен“, беше казал.
Мъртъвците не протягат ръце да те сграбчат, освен във филмите на ужасите, знаех това, мъртвите не са безскрупулни, мъртвите не са никакви, но все пак отстъпих назад, докато вадех телефона от джоба на панталона си и не свалях очи от господин Хариган, докато набирах номера на татко.
Татко каза, че сигурно съм прав, но че ще изпрати линейка за всеки случай. Попита ме дали знам кой е личният лекар на господин Хариган. Отвърнах, че той няма личен лекар (а от състоянието на зъбите му ставаше ясно, че няма и личен зъболекар). Казах му, че ще го изчакам, и така направих. Само че отвън. Преди да изляза, си помислих дали да не вдигна увисналата ръка обратно в скута му. Почти го направих, но в крайна сметка не намерих сили да я докосна. Щеше да е студена.
Вместо това взех телефона му. Не беше кражба. Мисля, че го направих от скръб, защото започвах да осъзнавам, че наистина е мъртъв. Исках нещо негово за спомен. Нещо, на което беше държал.
Погребението му беше най-голямото, състояло се някога в нашата църква. Най-дълга беше и процесията до гробището, съставена предимно от взети под наем коли. Присъстваха много местни хора, разбира се, включително Пийт Бостуик, градинарят, Рони Смит, който беше направил почти целия ремонт на къщата (и несъмнено беше забогатял от него), и госпожа Гроган, икономката. Дойдоха и други от градчето, защото в Харлоу харесваха господин Хариган, но повечето опечалени (ако наистина бяха опечалени, а не бяха дошли само за да се уверят, че господин Хариган наистина е мъртъв) бяха бизнесмени от Ню Йорк. Той нямаше роднини. Наистина никакви, нито един, нула. Дори някоя племенница или втори братовчед. Не беше женен, нямаше деца — вероятно една от причините, поради които татко първоначално нямаше желание да ме пусне да ходя в дома му, — а останалите беше надживял. Затова го беше намерило мъртъв именно съседското хлапе, на което плащаше, за да му чете.
Господин Хариган трябва да е знаел, че не му остава дълго, защото собственоръчно беше написал инструкции как да бъде изпратен в последния си път. Всичко беше съвсем простичко. Погребална агенция „Хей и Пийбоди“ беше получила депозит в брой още през 2004 г., достатъчно голям, за да покрие всички разходи, че и да останат малко пари. Нямаше да има сбирка след службата, нито бдение, но беше заръчал „да ме приведат в приличен вид, ако е възможно“, за да може ковчегът да е отворен на погребението.
Отец Муни трябваше да води службата, а аз трябваше да прочета откъс от четвърта глава на Послание до ефесяни: „Но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“. Видях как някои от бизнесмените се спогледаха, докато четях това, сякаш господин Хариган не беше проявявал голямо състрадание към тях, нито им беше прощавал.