По-добре.
Глупав като патка.
Още по-добре заради натюрела на Дивия запад.
Тъп като галош. Кух като хралупа. Глупав като…
— Престани — каза с почти умолителен тон. Това беше проблемът. Тайната врата беше проблемът, защото…
— Нямам власт над нея — каза с пресипналия си глас и си помисли: „Тъп като жаба с мозъчна травма“.
Плесна се с длан по слепоочието. Прониза го още по-силна болка в главата. Удари се отново. И отново. Когато се насити, напъха смачканите страници от списание под няколко съчки, драсна кибритена клечка върху плота на печката и се вгледа как огънят се разгорява.
Със запалената клечка все още в ръка погледна към страниците от „Горчива река“, натрупани до принтера, и се запита какво ли ще стане, ако ги подпали. Не беше успял съвсем да изгори къщата, когато запали „Селото на склона“, пожарната пристигна преди пламъците да обхванат дори стените на кабинета му, но на Лайняния път нямаше да дойде пожарна, а бурята не би могла да угаси разгорял се пожар, защото хижата беше стара и суха. Стара като земята, суха като на баба ти…
Пламъкът, пълзящ по клечката, стигна до пръстите му.
Дрю я разклати, хвърли я в печката и затвори вратичката.
— Книгата не е лоша и аз няма да умра тук — каза високо. — Няма да стане.
Угаси фенера, за да пести бензина, после седна на фотьойла, на който прекарваше вечерите в четене на романи на Джон Д. Макдоналд и Елмор Ленард. Сега, на угасен фенер, нямаше достатъчно светлина, за да чете. Нощта почти се беше спуснала, а единствената светлина в хижата беше примигващото червено око на огъня, което се виждаше през прозорчето на печката. Дрю придърпа стола по близо до нея и се обгърна с ръце, за да спре треперенето. Трябваше да съблече мокрите си панталони и риза, при това веднага, ако не искаше да се разболее още повече. Още си мислеше това, когато заспа.
21
Събуди го оглушителен трясък навън. Последва втори, още по-силен, и тупване, което разтърси пода. Паднало беше дърво, при това голямо.
Огънят в печката беше догорял до червена мъждукаща жарава. Освен вятъра сега се чуваше и барабанене по прозорците. В голямата стая на първия етаж беше отвратително горещо, поне за момента, но температурата навън явно беше паднала (под масата), както бяха прогнозирали, защото дъждът беше преминал в суграшица.
Дрю погледна да види колко е часът, но китката му беше гола. Вероятно беше оставил часовника си на нощното шкафче до леглото, макар да не помнеше ясно. Винаги можеше да провери часа и датата на лаптопа, но имаше ли смисъл? В горите на севера беше нощ. Нужно ли му беше да знае друго?
Реши, че е нужно. Нужно беше да разбере дали дървото е паднало върху верния му шевролет и дали го е направило на пихтия. Разбира се „нужно“ не беше правилната дума, „нужно“ се използваше за нещо, което непременно трябва да имаш, и се подразбираше, че с помощта му можеш да промениш положението към по-добро, а нищо в сегашното му положение не можеше да се промени и „положение“ правилната дума ли беше, или беше твърде обща? По-скоро беше „беда“, отколкото „положение“, като „беда“ в този контекст означаваше…
— Престани — каза той. — Да се подлудиш ли искаш? Сигурен беше, че отчасти иска точно това. Някъде в главата му контролни табла пушеха, платки се чупеха, а луд учен размахваше ликуващо юмруци. Можеше да си внуши, че е от треската, но беше в идеално здраве, когато нещата със „Селото“ се закучиха. Същото важеше за другите два романа. Тогава беше здрав, поне физически.
Стана с гримаса от болките, които вече се бяха разпрострели до всичките му стави, и отиде до вратата, като опитваше да не се препъне. Вятърът я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената. Той я сграбчи и я задържа, с дрехи, прилепнали по тялото, и коса, развяваща се назад. Нощта беше черна — черна като ботушите на дявола, черна като катран, черна като в кучешки гъз — но успя да различи очертанията на шевролета и (може би) три клона, развяващи се високо зад него. Въпреки че нямаше как да е напълно сигурен, дървото явно беше пощадило колата и беше паднало върху бараката, като несъмнено беше продънило покрива.
Подпря вратата с рамо, затвори я и пусна резето. Не очакваше натрапници в такава отвратителна нощ, но не искаше вятърът да я отвори отново, след като си легнеше. А той щеше да си легне. Стигна до кухненския бокс на слабата мъждукаща светлина от жаравата и запали фенера. На ярката му светлина хижата изглеждаше нереална, като застинала при проблясването на светкавица от фотоапарат, която обаче не гаснеше, а продължаваше да свети. Вдигнал фенера пред себе си, той тръгна към стълбището. Тогава чу дращене по вратата.