Остави фенера и използва лопатата, за да загребе животинчето (интересно колко бързо преминаваше от един род в друг). Отиде до печката и внимателно изсипа плъха на пода. Розовата лапичка продължаваше да дращи. Дрю опря ръце на коленете си и кашля, докато не получи сухи пристъпи на гадене и пред очите му не затанцуваха петънца. Щом кашлицата премина, занесе фенера при фотьойла и седна.
— Хайде, умирай — каза на плъха. — Поне ще си отидеш на сухо и топло.
Угаси фенера. Сега остана само червеното сияние на догарящата жарава. Начинът, по който пулсираха въглените, му напомни как розовата лапичка дращеше… и дращеше… и дращеше. Видя, че продължава да дращи.
„Трябва да разпаля огъня преди да си легна — помисли си той. — Ако не го направя, сутринта тук ще е студено като в гробница“.
Но кашлицата, която се беше успокоила временно, несъмнено щеше да се върне, ако станеше и се раздвижеше. А и беше уморен.
„Освен това остави плъха много близо до печката. Внесе го вътре, за да умре по естествен път, нали? Не да го изгориш жив. Ще палиш огъня сутринта“.
Вятърът стенеше около хижата, на моменти се надигаше до женски писък, после утихваше пак до стенание. Суграшицата барабанеше по прозорците. Докато слушаше звуците, те започнаха да се сливат. Затвори очи, после отново ги отвори. Плъхът дали беше умрял? Първо си помисли, че е мъртъв, но тогава лапичката отново махна бавно. Значи още беше жив.
Дрю затвори очи. И заспа.
22
Събуди се стреснато, когато друг клон тупна на покрива. Нямаше представа колко е спал. Можеше да е петнайсет минути или два часа, но едно беше сигурно: пред печката нямаше плъх. Явно Мосю Плъх не е бил толкова тежко ранен, колкото Дрю си мислеше; свестил се е и сега беше някъде из хижата. Идеята не му се понрави много, но сам си беше виновен. Все пак той го беше поканил да влезе.
„Трябва да ги поканиш — помисли си Дрю. — Вампири. Превъплъщенци. Дяволът с черните ботуши за езда. Трябва да поканиш…“
— Дрю.
Стресна се толкова силно, когато чу гласа, че за малко да прекатури фенера с ритник. Огледа се и на светлината на догарящия огън в печката видя плъха. Седеше на задните си лапи на бюрото под стълбите между лаптопа и портативния принтер. Всъщност седеше върху ръкописа на „Горчива река“.
Дрю опита да отговори, но успя да издаде само грак. Прочисти си гърлото — което беше болезнено — и опита отново.
— Стори ми се, че каза нещо.
— Казах. — Устата на плъха не помръдваше, но гласът идваше от него; не си въобразяваше.
— Това е сън — каза Дрю. — Или бълнувам. Може би бълнувам насън.
— Не, достатъчно реално е — отвърна плъхът. — Буден си и не бълнуваш. Температурата ти спада. Провери.
Дрю попипа чело. Наистина му се стори по-хладно, но това не беше надежден метод, нали? Все пак разговаряше с плъх. Бръкна в джоба си за кибрита, който беше пъхнал там, драсна една клечка и запали фенера. Вдигна го и очакваше плъхът да е изчезнал, но той още си беше там, клекнал на задните си лапи с опашка, увита около тях, и вдигнал странните си розови ръчички пред гърдите.
— Ако си истински, се разкарай от ръкописа ми. Бъхтих се твърде много върху него, за да надрискаш заглавната страница.
— Наистина се бъхти здраво — съгласи се плъхът (но без да даде знак, че възнамерява да се премести). Почеса се зад едното ухо и изглеждаше много оживен.
„Каквото и да е паднало върху него, явно само го е зашеметило — помисли си Дрю. — Ако изобщо има плъх. Ако не ми се привижда“.
— Бъхти се здраво и отначало работата вървеше добре. Направо като по вода. После нещата започнаха да се объркват, нали? Също като предишните пъти. Не се обвинявай, мераклиите да пишат романи по целия свят се сблъскват със същото. Знаеш ли колко недовършени романи стоят прибрани в чекмеджета и шкафове? Милиони.
— Разболях се и това ме скапа.
— Припомни си. Замисли се честно. Започна да се случва преди това.
Дрю не искаше да си припомня.
— Губиш селективното си възприятие — каза плъхът. — Всеки път така става. Поне с романите. Не се случва изведнъж, но докато книгата набъбва и започва да диша, трябва все по-често да избираш между различни варианти и селективното ти възприятие излиза от строя.
Плъхът стъпи на четири крака, пропълзя до ръба на бюрото и отново се изправи на задните си крака като куче, просещо лакомство.
— Писателите имат различни навици, различни начини да влязат в ритъм и работят с различна скорост, но за да напишеш дълго произведение винаги са нужни продължителни периоди на концентрирано писане.