„Чувал съм това и преди — помисли си Дрю. — Почти дума по дума. Къде?“
— Във всеки един момент от тези периоди на концентрация — тези полети на въображението — писателят е изправен пред поне седем варианта при избор на дума, израз или детайл. Талантливите правят правилния избор почти несъзнателно; те са професионалните баскетболисти на ума и целят коша от всякакви позиции по игрището.
„Къде? Кой?“
— Тече постоянен процес на отсяване, който е в основата на онова, което наричаме творческо писа…
— Франзен! — извика Дрю, изправи рязко гръб и го прониза силна болка в главата. — Това беше част от лекцията на Франзен! Почти дума по дума!
Плъхът не обърна внимание на прекъсването.
— Ти си способен да извършваш този процес на отсяване, но само на кратки интервали. Когато се опитваш да напишеш роман — разликата е като между спринт и маратон, — при теб този процес винаги се обърква. Виждаш всички варианти, но пресяването започва да ти изневерява. Не губиш думите, губиш способността да избереш правилните думи. Изглеждат ти подходящи; изглеждат ти неподходящи. Ти си като кола с мощен двигател и счупена трансмисия.
Дрю стисна очи достатъчно силно, че отново да види петна, и ги отвори рязко. Сирачето от бурята още беше тук.
— Мога да ти помогна — заяви плъхът. — Ако искаш, разбира се.
— Защо ще го правиш?
Плъхът килна глава, сякаш не можеше да повярва, че уж умен мъж — университетски преподавател по английски, чийто разказ беше публикуван в „Ню Йоркър“! — може да е толкова глупав.
— Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.
— И за награда ти ще ми изпълниш три желания — каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен, Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.
— Само едно — каза плъхът. — Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. — Той вдигна опашка и я плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. — Но има условие.
— И какво е то?
— Някой, на когото държиш, трябва да умре.
Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори, че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.
Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор, отвърнала беше тя.
— Всъщност това не е съвсем вълшебно желание — каза той.
— По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.
Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.
— Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?
— Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман — каза Дрю.
Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.
— Не бих поискал това от теб — каза плъхът. — Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.
Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.
Рак на панкреаса, беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.
Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена — бяха женени от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.