Междувременно плъхът го гледаше, свил розови лапички пред косматите си гърди.
„Какво пък толкова? — помисли си Дрю. — Това е само хипотетичен въпрос. При това в сън“.
— Предполагам, че бих приел сделката и бих си поискал желанието — каза Дрю. Сън или не, хипотетичен въпрос или не, все пак се почувства неспокойно. — Той бездруго умира.
— Завършваш книгата си и Стампър умира — каза плъхът, сякаш за да се увери, че Дрю разбира.
Дрю го изгледа лукаво.
— Книгата ще бъде ли публикувана?
— Имам право да изпълня желанието ти, но не и да предвиждам бъдещето на литературното ти начинание. Ако трябва да предположа… — Плъхът надигна глава. — Предполагам, че ще бъде издадена. Както вече казах, имаш талант.
— Добре. Ще завърша книгата и Ал ще умре. Тъй като бездруго ще умре, това ми се струва приемливо. — Само че не му се струваше наистина приемливо. — Мислиш ли, че ще доживее поне да я прочете?
— Нали ти казах…
Дрю вдигна ръка.
— Нямаш право да предвиждаш бъдещето на литературното ми начинание, схванах. Приключихме ли?
— Има още нещо, от което се нуждая.
— Ако е да подпиша договора с кръвта си, забрави за цялата сделка.
— Не е свързано с теб, господинчо — каза плъхът. — Гладен съм. Той скочи на стола до бюрото, а от него — на пода. Претича до кухненската маса и взе една соленка, която Дрю явно беше изпуснал в деня, в който яде сандвич със сирене и доматена супа. Плъхът се изправи, хванал соленката с предните си лапи, и я загриза. Соленката изчезна за секунди.
— Приятно ми беше да си поговорим — каза плъхът и изчезна също толкова бързо, колкото соленката, като се стрелна през стаята и се шмугна в незапалената камина.
— Дявол го взел — каза Дрю.
Затвори очи, но веднага ги отвори. Нямаше чувството, че сънува. Затвори ги отново, пак ги отвори. Третия път, когато ги затвори, си останаха затворени.
23
Събуди се в леглото без спомен как е стигнал до него… или беше спал в него цяла нощ? Това беше по-вероятно, като се имаше предвид колко зле беше благодарение на Рой Деуит и сополивата му кърпа. Целият предишен ден му се струваше като сън, разговорът с плъха бе само най-ярката част от него.
Вятърът продължаваше да духа, а суграшицата още барабанеше по прозорците, но той се чувстваше по-добре. Нямаше никакво съмнение. Температурата му или спадаше, или беше спаднала напълно. Ставите и гърлото още го боляха, но не толкова силно колкото снощи, когато беше смътно убеден, че ще си умре тук. Умрял от пневмония на Лайняния път — какъв некролог щеше да бъде само.
Беше по боксерки, останалите му дрехи бяха на купчина на пода. Не помнеше и кога се е съблякъл. Облече ги и слезе на долния етаж. Опържи си четири яйца и този път ги изяде всичките, като прокарваше всяка хапка с портокалов сок. Беше от концентрат, единственият, който се предлагаше в Смесения магазин, но студен и вкусен.
Погледна бюрото на баща си и си помисли да седне да работи, може би да се прехвърли на пишещата машина, за да не харчи батерията на лаптопа. Но след като остави съдовете в мивката, се замъкна на горния етаж, отново си легна и спа до следобед.
Когато се събуди за втори път, бурята продължаваше да вилнее, но не го беше грижа. Чувстваше се почти нормално. Ядеше му се сандвич — имаше болонски салам и сирене — и после искаше да се захване за работа. Шериф Ейврил тъкмо щеше да преметне разбойниците с хитрия си план и сега, след като се чувстваше добре и отпочинал, нямаше търпение да го напише.
На половината път надолу по стълбището забеляза, че сандъкът с играчките до камината е прекатурен и съдържанието му се е пръснало върху чергата. Дрю си помисли, че го е ритнал по безпаметния си път към спалнята предишната вечер. Отиде при сандъка и го вдигна с намерението да прибере играчките преди да седне да работи. Държеше фризбито в една ръка и старата гумена кукла в другата, когато замръзна. До полуголото Барби на Стейси лежеше плюшен плъх.
Главата му започна да пулсира, когато се наведе да го вдигне. Значи не беше оздравял напълно. Стисна плъха и той изписка вяло. Просто играчка, но малко зловеща при дадените обстоятелства. Кой би дал на детето си плюшен плъх, с който да се гушка в леглото, когато в същата кутия имаше съвсем читаво мече (вярно, само с едно око, но все пак)?
„Всеки с вкуса си“, помисли си той и довърши старата максима на майка си на глас:
— Каза старата мома и целуна кравата.
Може да е видял плюшения плъх в разгара на треската и образът да се е промъкнал в съня му. Всъщност най-вероятно така е станало. Това, че не помнеше да е преравял сандъка чак до дъното, не означаваше нищо; та нали дори не помнеше как си е съблякъл дрехите и си е легнал.