Нахвърля играчките в сандъка, направи си чай и се залови за работа. Отначало беше изпълнен със съмнения, колебаеше се, малко се страхуваше, но след няколко неудачни опита му потръгна и писа, докато не стана твърде тъмно, за да вижда, без да запали фенера. Девет страници, при това добри.
Дяволски добри.
24
Духавицата не се оказа тридневна; Пиер всъщност продължи четири дни. На моменти вятърът и дъждът затихваха, после бурята отново се разяряваше. Понякога падаше по някое дърво, но нито едно толкова наблизо, колкото онова, стоварило се върху бараката. Това не беше част от съня; видял го беше със собствените си очи. И макар дървото — огромен стар бор — да беше пощадило шевролета, все пак беше паднало достатъчно близо, за да откърши едното странично огледало.
Дрю едва забеляза тези подробности. Пишеше, ядеше, спеше следобед, отново пишеше. От време на време го спохождаше поредица от кихавици и от време на време се сещаше за Луси и децата, които чакаха разтревожено вест от него. Но през повечето време не мислеше за тях. Егоистично от негова страна, осъзнаваше го, ала не го беше грижа. В момента живееше в Горчива река.
От време на време се налагаше да спира, за да намери точната дума (като послание, изплуващо в прозорчето на вълшебната гадателска топка, която имаше като дете), и от време на време се налагаше да става и да се разхожда из стаята, докато измисли как да премине плавно от един пасаж към следващия, но не изпадаше в паника. Не се изнервяше. Знаеше, че думите ще дойдат, и те идваха. Целеше коша от всички страни, дори от другия край на игрището. И за това не го беше грижа. Носил беше в себе си тази книга, тази идея, хрумнала му на един уличен ъгъл; сега книгата носеше него.
И колко добре си прекарваха само!
25
Седяха във влажното мазе на светлината на газената лампа, която шерифът беше донесъл, Джим Ейврил от едната страна, Анди Прескот от другата. На мъждивото сияние на фенера младежът изглеждаше на не повече от четиринайсет. Определено не изглеждаше като пияния и обезумял млад мъж, който беше отвял главата на момичето. Ейврил си помисли, че злото е странно нещо. Странно и коварно. Намира начин да се промуши в теб, както плъх намира начин да се промуши в къщата, изяжда всичко, което те е примързяло да прибереш, а след като се насити, изчезва. Какво беше оставил след себе си плъхът-убиец, когато беше напуснал Прескот? Това. Едно уплашено момче. То твърдеше, че не си спомня какво е сторило, и Ейврил му вярваше. Въпреки това щеше да увисне на бесилото.
— Колко е часът? — попита Прескот.
Ейврил погледна джобния си часовник.
— Наближава шест. Минали са пет минути от предишния път, когато ме попита.
— И дилижансът идва в осем, така ли?
— Да. Когато излезе от града и се отдалечи на около миля, един от заместниците ми ще…
Дрю спря и се вгледа в страницата на пишещата машина. Слънчев лъч тъкмо я беше огрял. Той стана и отиде до прозореца. Късче от небето отново беше синьо. Колкото една кръпка, би казал баща му, но се увеличаваше. И чу нещо, слабо но познато: бръмченето на верижен трион.
Облече влажното си яке и излезе навън. Звукът още беше далеч. Прекоси двора, осеян с клони, до останките от бараката. Трионът на баща му лежеше под част от срутената стена и Дрю успя да го измъкне. Този трион беше от по-малките, но щеше да се справи, стига някое от повалените дървета, до които стигнеше, да не беше прекалено дебело. „И не се престаравай — каза си той. — Освен ако не искаш пак да се скапеш“.
За момент понечи да се прибере вътре и да продължи да работи вместо да се опита да пресрещне онзи, който си пробиваше път през отломките от преминалата буря. Можеше да отнеме ден-два. Но нещата се бяха променили. В съзнанието му изникна образ (вече идваха непрекъснато, без да ги търси) и го накара да се усмихне: комарджия в губеща поредица, приканващ крупието да побърза и да раздаде шибаните карти. Дрю вече не беше като този тип, и слава богу. Книгата щеше да го чака, когато се върне. Независимо дали продължеше да я пише тук в гората или у дома във Фалмът, книгата щеше да го чака.
Метна триона в багажника на шевролета и пое бавно по Лайняния път, като от време на време спираше да отмести нападали клони преди да продължи. Измина почти километър и половина преди да стигне до първото паднало на пътя дърво, но то беше бреза и я наряза бързо.