— Не си имал проблеми със… сещаш се…
— С думите ли? Не. Никакви проблеми. — Поне не и след странния сън. — Мисля, че тази ще я завърша. Обичам те, Луси.
Мълчанието, което последва, му се стори много дълго. После тя въздъхна и каза:
— И аз те обичам.
Въздишката не му се понрави, но думите ѝ го зарадваха. Натъкнали се бяха на препятствие по пътя — не беше първото, нито щеше да е последното, — но го бяха преодолели. Всичко беше наред. Той върна слушалката на вилката и тръгна.
Към края на деня (много приятен, точно както беше предрекъл Джаки Колсън), започна да вижда табели за мотела в Айланд Фолс. Изкуши се, но реши да продължи. Шевролетът вървеше добре — от друсането по Лайняния път като че ли предницата се беше наместила — и ако не превишаваше разрешената скорост и не го спреше някое щатско ченге, може би щеше да успее да се прибере до единайсет. И да спи в собственото си легло.
А утре сутринта да продължи работа. Това също.
27
Влезе в спалнята малко след единайсет и половина. Събул беше калните си обувки на долния етаж и се опитваше да пази тишина, но чу шумоленето на завивки в тъмното и разбра, че Луси е будна.
— Ела тук, господинчо.
Този път обръщението не го жегна. Радваше се, че е у дома, и още повече се радваше, че е при нея. Щом легна, тя обви ръце около него, прегърна го (за кратко, но силно), после се обърна и заспа отново. Докато самият Дрю се унасяше — в един от онези преходни моменти, когато съзнанието се размива, — му хрумна странна мисъл.
Ами ако плъхът беше дошъл с него? Ами ако в момента се намираше под леглото?
„Няма никакъв плъх“, помисли си той и заспа.
28
— Еха — каза Брандън. В тона му се долавяше уважение и малко страхопочитание. Двамата със сестра му чакаха училищния автобус пред къщата с раници на рамо.
— Какви си ги вършил, татко? — попита Стейси.
Гледаха шевролета, който беше опръскан със засъхнала кал чак до дръжките на вратите. Предното стъкло беше непрогледно с изключение на двата полумесеца, оставени от чистачките. Липсваше и дясното странично огледало, разбира се.
— Имаше буря — отвърна Дрю. Беше по долнище на пижама, пантофи и тениска на Бостънския университет. — Пътят там е в доста лошо състояние.
— Лайняният път — изрече Стейси със задоволство.
Луси също излезе навън. Огледа злочестия шевролет с ръце на кръста.
— Майко мила!
— Ще го измия следобед — обеща Дрю.
— Така ми харесва — рече Брандън. — Изглежда яко. Сигурно си карал като луд, татко.
— О, той си е луд, това не може да се отрече — каза Луси. — Лудият ви татко. Никакво съмнение няма в това.
Училищният автобус пристигна и му спести нуждата от остроумен отговор.
— Да влезем вътре — каза Луси след като децата се качиха.
— Ще ти направя палачинки или нещо друго за закуска. Изглеждаш ми отслабнал.
Когато тя се обърна, той я хвана за ръката.
— Чувала ли си нещо за Ал Стампър? Говорила ли си скоро с Надин?
— Обадих ѝ се в деня преди да заминеш за хижата, защото ти ми каза, че е болен. Рак на панкреаса, какъв ужас. Надин каза, че бил добре.
— И оттогава не сте ли се чували? Луси се намръщи.
— Не, защо?
— Просто питам — отвърна искрено той. Сънищата си бяха сънища и единственият плъх, който беше видял в хижата, беше плюшената играчка в сандъка. — Просто се тревожа за него.
— Обади му се лично тогава. Прескочи посредниците. Искаш ли палачинки, или не?
Дрю искаше да работи. Но първо палачинки. Да не всява излишно недоволство вкъщи.
29
След палачинките се качи на втория етаж в малкия си кабинет, включи лаптопа и погледна към страниците, които беше написал на машината на баща си. Да ги набере ли първо на компютъра, или просто да продължи нататък? Реши да продължи. Най-добре да разбере веднага дали магията, обгърнала „Горчива река“, още действаше, или се беше развалила, когато напусна хижата.
Още действаше. През първите десетина минути, прекарани в кабинета, смътно чуваше регето, долитащо от долния етаж, което означаваше, че Луси е в своя кабинет и смята. После музиката заглъхна, стените се стопиха и лунната светлина огря Деуит Роуд, набраздения от коловози, осеян с дупки път, който свързваше Горчива река със столицата на окръга. Дилижансът се задаваше. Шериф Ейврил щеше да вдигне значка и да го спре. Скоро двамата с Анди Прескот щяха да се качат на него. Момчето имаше назначена дата в окръжния съд. А скоро след това и за бесилото.