Дрю прекъсна по обед, за да се обади на Ал Стампър. Нямаше нужда да се страхува и си каза, че не го е страх, но не можеше да отрече, че пулсът му се е ускорил.
— Здрасти, Дрю — каза Ал бодро. Говореше като здрав човек. — Как мина вдън горите?
— Много добре. Написал бях почти деветдесет страници преди да извие буря…
— Пиер — каза Ал с очевидно отвращение, което стопли сърцето на Дрю. — Деветдесет страници, наистина ли? Ти?
— Знам, не е за вярване, написах още десет тази сутрин, но това не е важно. Обаждам се да питам ти как си.
— Много съм добре — отвърна Ал. — Като изключим раздразнения плъх.
Дрю седеше на един от столовете в кухнята. Сега скочи на крака и внезапно отново му прилоша. Сякаш имаше треска.
— Моля?
— О, не се тревожи — каза Ал. — Някакво ново лекарство, което лекарите ми изписаха. Имало какви ли не странични ефекти, но единственият, който имам до момента, е раздразнената плът. По целия гръб и от двете страни на гърдите. Надин се кълнеше, че е херпес, но си направих изследване и се оказа просто обрив. Сърби ужасно обаче.
— Просто обрив — повтори Дрю. — Избърса с ръка устата си. ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ, помисли си. — Е, значи не е толкова зле. Пази се, Ал.
— Разбира се. Искам да прочета книгата, когато я завършиш. — Той замълча за момент. — Забележи, че казах „когато“, а не „ако“.
— След Луси ти си първият — каза Дрю и затвори. Добри новини. Все добри новини. Ал звучеше добре. Както преди. Всичко беше наред, с изключение на раздразнения плъх.
Дрю с изненада успя да се засмее на това недоразумение.
30
Ноември беше студен и снеговит, но Дрю Ларсън почти не забеляза. През последния ден от месеца гледаше (през очите на шериф Джим Ейврил) как Анди Прескот изкачва стълбите на бесилката в столицата на окръга. На Дрю му беше любопитно как момчето ще го приеме. Оказа се — докато думите се лееха, — че го прие достойно. Съзрял беше. Трагедията (знаеше Ейврил) беше, че момчето никога няма да остарее. Една пиянска нощ и пристъп на ревност заради танцьорка бяха сложили край на бъдещето му.
На първи декември Джим Ейврил предаде значката си на пътуващия съдия, който беше дошъл в града, за да присъства на обесването, после се върна в Горчива река, където щеше да събере малкото си вещи (един сандък щеше да му е достатъчен) и да се сбогува с подчинените си, които се бяха справили отлично в много опасна ситуация. Да, дори Джеп Ленард, който беше тъп като галош. Или кух като хралупа, все тая.
На втори декември шерифът впрегна коня си в малка каручка, метна в нея сандъка и седлото си и се отправи на запад, като мислеше да си опита късмета в Калифорния. Златната треска беше приключила, но той копнееше да види Тихия океан. Не знаеше, че потъналият в скръб баща на Анди Прескот се е скрил зад скала на три километра от града и го дебне с „Шарпс Биг Фифти“, пушката, която щеше да се прочуе като „оръжието, променило историята на Запада“.
Зададе се малка каручка, а седнал на капрата и вдигнал ботуши на дървената летва беше мъжът, виновен за скръбта и попарените му надежди, мъжът, който беше убил сина му.
Не съдията, не съдебните заседатели, не палачът. Не. Мъжът долу. Ако не беше Джим Ейврил, сега синът му щеше да е в Мексико с дълъг живот — простиращ се чак в новия век! — пред себе си.
Прескот зареди. Прицели се в мъжа с каручката. Поколеба се с пръст върху студения спусък, докато решаваше какво да прави през четирийсетте секунди преди каруцата да превали следващия хълм и да се скрие от поглед. Да стреля ли? Или да го остави да се измъкне?
Дрю се замисли дали да добави още едно изречение — „Взе решение“. — но не го направи. Това щеше да накара някои читатели, може би много читатели, да си помислят, че Прескот е решил да стреля, а Дрю искаше да остави този въпрос нерешен. Вместо това удари два пъти клавиша за нов ред и написа:
Край
Гледа думата дълго. Погледна купа страници между лаптопа и принтера; със страниците от днес общият им брой щеше да стане почти триста.
„Успях. Може да я публикуват, може и да не я публикуват, няма значение. Успях да я завърша“.
Закри лицето си с ръце.
31
Луси прелисти последната страница два дни по-късно и го погледна по начин, по който не го беше поглеждала отдавна. Може би от първите две години на брака им, преди да се родят децата.
— Дрю, невероятна е. Той се ухили.
— Наистина ли? И не го казваш само защото я е написал мъжът ти?
Тя поклати твърдо глава.
— Не. Прекрасен роман. Уестърн! Никога не би ми минало през ум. Как ти хрумна идеята.