Поискал бе да се изпеят три химна: „Бъди с мен, Боже“, „Старият очукан кръст“ и „В градината“. Проповедта на отец Муни не биваше да трае повече от десет минути, а отецът приключи само за осем, по-рано от графика и, според мен, постави личен рекорд. Като цяло свещеникът изброи всичко, което господин Хариган беше направил за Харлоу, като например че беше финансирал ремонта на сградата на Съюза на фермерите и на покрития мост над река Роял. Основал беше благотворителен фонд в полза на общинския плувен басейн, но беше отказал той да бъде кръстен на него, както му се полагаше.
Отец Муни не обясни защо, но аз знаех. Господин Хариган твърдеше, че да кръщават разни неща на теб е не само нелепо, но и недостойно и ефимерно. След петдесет години, казваше той, дори след двайсет, се превръщаш просто в име върху паметна плоча, на която никой не обръща внимание.
След като изпълних задължението си да прочета откъса от Светото писание, седнах на първия ред до татко и погледнах ковчега с вазите с лилии в двата му края. Носът на господин Хариган стърчеше като носа на кораб. Казах си да не гледам, да не си мисля, че е смешно или страшно (или и двете едновременно), а да го запомня какъвто беше приживе. Хубав съвет, но очите ми не спираха да се връщат към лицето му.
Когато завърши кратката си реч, отецът подкани с жест опечалените да станат и ги благослови. После каза:
— Желаещите да си вземат последно сбогом могат да пристъпят към ковчега.
Разнесоха се приглушени гласове и шумолене на дрехи, когато присъстващите се изправиха. Вирджиния Хатлън засвири на органа много тихо и аз осъзнах — със странно усещане, което тогава не можех да назова, но години по-късно разбрах, че е усещане за нереалност, — че свири откъси от кънтри песни, сред които „Wings of a Dove“ на Ферлин Хъски, „I Sang Dixie“ на Дуайт Йоакам и, разбира се, „Stand By Your Man“. Значи господин Хариган беше оставил инструкции и с каква музика да го изпратят, а аз си помислих: „Браво на него!“. Образуваше се опашка, местните със спортните си сака и бежови панталони, редуващи се с бизнесмените от Ню Йорк с официални костюми и скъпи обувки.
— А ти, Крейг? — попита тихичко татко. — Искаш ли да го видиш за последно, или ще се въздържиш?
Исках нещо повече, но не можех да му кажа. Както не можех да му кажа и колко зле се чувствам. Вече бях осъзнал напълно, че наистина е мъртъв. Не се случи, докато четях от Библията, както му бях чел толкова много книги, а го осъзнах, докато гледах стърчащия му нос. Осъзнах, че ковчегът е кораб, който ще го отведе на последното му плаване. Кораб, който щеше да потъне в мрака. Идеше ми да заплача и плаках, но по-късно, сам. В никакъв случай нямаше да плача в църквата пред непознати.
— Да, но ще се наредя най-отзад. Искам да мина последен. Татко, Бог да го поживи, не ме попита защо. Само стисна рамото ми и се нареди на опашката. Аз излязох в притвора. Чувствах се малко неудобно със сакото, което ме стягаше в раменете, защото най-сетне бях започнал да раста. Когато краят на опашката се придвижи до средата на централната пътека и бях сигурен, че никой друг няма да се нареди, застанах зад двама костюмирани, които си говореха тихичко за — каква изненада — акциите на „Амазон“.
Докато стигна до ковчега, музиката беше спряла. Амвонът беше празен. Вирджиния Хатлън вероятно се беше измъкнала през задната врата да изпуши една цигара, а отецът сигурно беше в ризницата, за да съблече богослужебните одежди и да среши малкото му останала коса. Във вестибюла имаше няколко души, които разговаряха едва доловимо, но в църквата останахме само аз и господин Хариган, както в многобройните следобеди в къщата му на хълма, от която се разкриваше хубава гледка, но не чак зашеметяваща, за да привлече туристи.
Той беше облечен с тъмносив костюм, с който не го бях виждал преди. В погребалната агенция му бяха сложили малко руж, за да изглежда жив, само че живите хора не лежат в ковчези със затворени очи и последните струи дневна светлина не огряват мъртвите им лица преди да бъдат положени в земята завинаги. Ръцете му бяха сплетени, което ми напомни за начина, по който ги беше сплел, когато влязох в хола му само преди няколко дни. Приличаше на кукла с човешки ръст и не ми се искаше да го виждам по този начин. Не исках да оставам. Исках да глътна свеж въздух. Исках да отида при татко. Исках да се прибера вкъщи. Но първо трябваше да направя нещо, и то бързо, защото отец Муни можеше да се върне от ризницата всеки момент.