Бръкнах в джоба на спортното си сако и извадих телефона на господин Хариган. Последния път, когато го видях с него — още жив, а не килнат на стола или положен като кукла в скъпа кутия, — той каза, че се радва, че съм го убедил да задържи телефона. Каза, че му прави компания, когато не може да заспи нощем. Телефонът беше защитен с парола — както вече споменах, господин Хариган се учеше бързо, когато нещо привлечеше интереса му, — но аз знаех паролата: pirate1. Отключил го бях в стаята си вечерта преди погребението и бях отворил приложението за водене на бележки. Исках да му оставя съобщение.
Мислех си да напиша „Обичам ви“, но това нямаше да е съвсем искрено. Вярно, харесвах го, но изпитвах и известно подозрение към него. Мисля, че и той не ме беше обичал. Мисля, че господин Хариган никога не беше обичал никого освен майка си, която го отгледала след като баща му ги напуснал (бях проучил миналото му, естествено). В крайна сметка написах следното:
„За мен беше чест да работя за вас. Благодаря ви за картичките и за лотарийните билети. Ще ми липсвате“.
Повдигнах ревера на сакото му, като се опитвах да не докосвам безжизнените му гърди под колосаната бяла риза… но кокалчетата ми се допряха до тях само за миг, и помня усещането и до днес. Бяха твърди като дърво. Пъхнах телефона във вътрешния му джоб и отстъпих назад. Тъкмо навреме. Отец Муни излезе през страничната врата, като оправяше вратовръзката си.
— Последно сбогом ли си взимаш, Крейг?
— Да.
— Добре. Така е редно. — Той ме прегърна през рамото и ме отведе настрани. — Сигурен съм, че много хора биха завидели на отношенията ти с него. Защо не отидеш при баща си? И би ли предал, ако обичаш, на господин Рафърти и останалите, които ще носят ковчега, че ще сме готови след няколко минути. На вратата на ризницата се появи друг мъж със събрани пред тялото ръце. Само един поглед към черния му костюм и белия карамфил разкриваше, че е погребалният агент. Предположих, че е негова задача да затвори капака на ковчега и да се увери, че е здраво заключен. При вида му ме обзе ужас от смъртта и с радост излязох навън на слънце. Не казах на татко, че се нуждая от прегръдка, но той явно се досети, защото ме прегърна.
„Не умирай, татко — помислих си. — Моля те, не умирай“.
Службата в гробище „Елм“ мина по-добре, защото беше по-кратка и защото се проведе на открито. Бизнес мениджърът на господин Хариган Чарлз — Чик — Рафърти изнесе кратка реч за различните благотворителни инициативи на клиента си и предизвика малко смях, когато разказа как той, Рафърти, трябвало да търпи „съмнителните музикални предпочитания“ на господин Хариган. Това беше единствената лична подробност за него, която Рафърти успя да изтъкне. Каза, че е работил „за и със“ господин Хариган в продължение на трийсет години, и нямах повод да се съмнявам в думите му, но изглежда не знаеше нищо за него като човек, с изключение на „съмнителните му предпочитания“ към певци като Джим Рийвс, Пати Лавлес и Хенсън Каргил.
Помислих си да изляза напред и да кажа на събралите се около гроба хора, че господин Хариган смяташе интернет за спукан водопровод, бълващ информация вместо вода. Помислих си да им кажа, че на телефона си имаше над сто снимки на гъби. Помислих си да им кажа, че обичаше овесените бисквити на госпожа Гроган, защото раздвижваха червата му безотказно, и че когато си минал осемдесетте, вече няма нужда да пиеш витамини и да ходиш на лекар. Когато си минал осемдесетте, можеш да ядеш кюфтета на корем.
Но си замълчах.
Този път отец Муни прочете от Библията откъса как всички ще се въздигнем от смъртта като Лазар в онази паметна утрин. Отново ни благослови и службата приключи. След като ние си тръгнехме, за да се завърнем към обичайното си ежедневие, господин Хариган щеше да бъде спуснат в земята (с айфона в джоба си, благодарение на мен), пръстта щеше да го покрие и аз повече никога нямаше да го видя.
Преди с татко да си тръгнем, господин Рафърти дойде при нас. Каза, че ще хване самолет за Ню Йорк чак на следващия ден, и попита дали може да се отбие вкъщи тази вечер, за да обсъдим нещо.
Първата ми мисъл беше, че иска да говорим за отмъкнатия айфон, но не виждах как господин Рафърти би могъл да знае, че съм го взел, а и в крайна сметка го бях върнал на собственика му. „Ако ме пита — помислих си, — ще му кажа, че всъщност аз съм му го подарил“. А и как можеше телефон за шестстотин долара да е от значение, след като наследството на господин Хариган несъмнено възлизаше на огромна сума?