— Разбира се — каза татко. — Заповядайте на вечеря. Правя страхотни спагети болонезе. Обикновено вечеряме към шест.
— Благодаря за поканата. — Господин Рафърти извади бял плик с името ми, написано върху него с познат почерк. — Това ще обясни за какво искам да говорим. Получих го преди два месеца и бях инструктиран да го задържа, до… хм… случай като този.
Щом се качихме в колата, татко избухна в смях, толкова силен и гръмък, че очите му се насълзиха. Смееше се и удряше по волана, пляскаше се по бедрото, бършеше сълзи и продължаваше да се смее.
— Какво? — попитах го, когато смехът му започна да утихва.
— Защо се смееш?
— Защото е невероятно смешно. — Той спря да се смее, но продължи да се подхилква.
— За какво говориш?
— Мисля, че те е включил в завещанието си, Крейг. Отвори плика. Виж какво пише.
В плика имаше само един лист, който представляваше типично комюнике в стил Хариган: нямаше цветя и сърчица, нямаше дори обръщението „Скъпи“, а направо минаваше на въпроса. Прочетох го на татко на глас:
Крейг, ако четеш това писмо, значи съм мъртъв. Оставих ти 800 000 хиляди долара в попечителски фонд. Попечителите са баща ти и Чарлз Рафърти, който е мой бизнес мениджър и ще служи като изпълнител на завещанието ми. Изчислих, че тази сума ще е достатъчна, за да покрие четиригодишно висше образование и по-нататъшно обучение, ако решиш да продължиш. Би трябвало да останат достатъчно пари, за да подпомогнат началото на кариерата, която си избереш.
Спомена, че искаш да станеш сценарист. Ако наистина е така, избери това поприще, естествено, макар да не одобрявам. Има един вулгарен виц за сценаристите, който няма да разказвам тук, но го потърси на телефона си с ключови думи „сценаристът и начинаещата актриса“. В него се крие истина, която мисля, че ще разбереш дори на твоята възраст. Филмите са ефимерни, докато книгите — хубавите книги — са вечни или поне се доближават до вечността. Ти ми прочете много хубави книги, но още хубави книги чакат да бъдат написани. Само толкова ще кажа.
Макар баща ти да има право да налага вето върху всичко, свързано с попечителския ти фонд, разумно би било да не упражнява това си право относно инвестициите, които предлага господин Рафърти. Чик познава добре пазарите. Дори с разходите за университетски такси твоите 800 000 долара могат да нараснат до един милион, че и повече, докато навършиш двайсет и шест, когато сумата ще бъде на твое разположение и ще можеш да я харчиш (или инвестираш — това винаги е по-разумното решение), както желаеш. Следобедите, които прекарахме заедно, ми бяха много приятни.
Искрено твой, Господин Хариган.
П.П. Няма нужда да ми благодариш за картичките и приложените билети.
От послеписа ме побиха тръпки. Сякаш беше отговорил на бележката, която оставих на телефона му, когато реших да го пъхна във вътрешния джоб на погребалния му костюм.
Татко вече не се смееше, нито се подхилкваше, а се усмихваше.
— Какво е усещането да си богат, Крейг?
— Приятно е — отвърнах и естествено, че беше приятно. Подаръкът беше прекрасен, но също толкова приятна — може би дори повече — беше мисълта, че господин Хариган е имал толкова високо мнение за мен. Някой циник вероятно би казал, че си придавам фалшива скромност, но не е вярно. Защото, разбирате ли, парите бяха като фризбито, което без да искам метнах във високите клони на големия бор в задния ни двор, когато бях на осем или девет: знаех къде е, но не можех да стигна до него. Нямах нищо против. За момента имах всичко, от което се нуждая. Освен господин Хариган. Сега какво щях да правя в делничните следобеди?
— Взимам си назад думите, че е скъперник — каза татко и потегли след един лъскав черен джип, който някой от бизнесмените беше наел на портландското летище. — Макар че…
— Какво? — попитах аз.
— Като се има предвид, че няма роднини, а е толкова богат, можеше да ти остави поне четири милиона. Може би дори шест. — И щом видя изражението ми, отново се разсмя. — Шегувам се, момчето ми, шегувам се.
Пернах го по рамото и пуснах радиото, като прескочих WBLM („Рокендрол радиото на Мейн“) и се спрях на WTHT („Станция № 1 за кънтри музика в Мейн“). Започнал бях да харесвам кънтри музиката. И до днес я харесвам.
Господин Рафърти дойде на вечеря и, за толкова кльощав мъж, омете доста голяма порция от спагетите на татко. Казах му, че съм разбрал за попечителския фонд, и му благодарих.
— Недей да благодариш на мен — отвърна той и ни обясни, че би искал да инвестира парите.
Татко каза, че идеята му се струва добра, само помоли да го държи в течение. Все пак му предложи да инвестира част от парите ми в производителя на трактори „Джон Диъри“, тъй като компанията разработвала купища нововъведения. Господин Рафърти обеща да вземе предвид предложението му и по-късно установих, че действително е инвестирал в