„Диъри“, макар и само символична сума. По-голямата част от парите беше вложил в „Епъл“ и „Амазон“.
След вечеря господин Рафърти ми стисна ръка и ме поздрави:
— Хариган имаше много малко приятели, Крейг. Имаш късмет, че беше един от тях.
— И той имаше късмет, че Крейг беше негов приятел — каза татко тихо и ме прегърна през рамото. В гърлото ми заседна буца и след като господин Рафърти си тръгна, се прибрах в стаята си и поплаках. Опитвах се да не вдигам шум, за да не ме чуе татко. Може би успях, а може би той ме беше чул, но знаеше, че искам да остана сам.
Когато сълзите спряха, си включих телефона, отворих Safari и въведох в търсачката думите „сценарист“ и „начинаеща актриса“. Вицът, за който се предполагаше, че е измислен от писателя Питър Фийбълман, е за начинаеща актриса, която е толкова невежа, че преспала със сценарист. Може би сте го чували. Аз не го знаех, но разбрах какво се опитваше да ми каже господин Хариган.
През нощта се събудих към два от гръмотевици в далечината и отново осъзнах, че господин Хариган е мъртъв. Аз лежах в леглото си, а той — под земята. Носеше костюм, с който щеше да остане облечен за вечни времена. Ръцете му бяха сплетени на гърдите и щяха да си стоят така, докато от тях не останеха само костите. Ако след гръмотевиците завалеше дъжд, водата можеше да се просмуче и да намокри ковчега му. Гробът му нямаше циментова изолация — той изрично беше посочил това в „мъртвешкото писмо“, както го наричаше госпожа Гроган. След време капакът на ковчега щеше да изгние. Костюмът също. Айфонът, изработен от пластмаса, щеше да изкара много по-дълго от костюма и ковчега, но все някога и той щеше да се разпадне. Нищо не е вечно, освен може би божията воля, а дори на тринайсет вече имах съмнения по този въпрос.
Изведнъж ми се прииска да чуя гласа му. И осъзнах, че мога да го направя.
Злокобна идея (особено в два през нощта), както и нездрава, знаех го, но знаех и че ако го направя, ще мога отново да заспя. Затова се обадих и настръхнах целият, когато осъзнах простичката истина за мобилните технологии: някъде под земята в гробище „Елм“, в джоба на мъртвец, Тами Уинет пееше два стиха от „Stand By Your Man“.
Тогава гласът му прозвуча в ухото ми, спокоен и ясен, само малко дрезгав от старостта: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
Ами ако се обадеше? Ако наистина се обадеше?
Затворих преди да прозвучи сигналът и се върнах в леглото. Докато придърпвах одеялото, размислих, станах и позвъних отново. Не знам защо. Този път изчаках сигнала и казах:
— Липсвате ми, господин Хариган. Благодарен съм ви за парите, които ми завещахте, но бих се отказал от тях, ако можехте да останете жив. — Замълчах за момент. — Навярно изглежда като лъжа, но не е. Наистина.
Тогава си легнах и заспах веднага щом главата ми докосна възглавницата. Не сънувах.
По навик включвах телефона си преди да се облека и преглеждах приложението за новини, за да проверя дали не е избухнала Трета световна война и дали не е станала някоя терористична атака. На сутринта след погребението на господин Хариган, преди да успея да прегледам новините, видях малкото червено кръгче върху иконата за есемеси, което означаваше, че съм получил съобщение. Предположих, че е от Били Боган, мой приятел и съученик, който имаше телефон „Моторола“, или от Марджи Уошбърн, която имаше самсунг… въпреки че напоследък рядко получавах съобщения от Марджи. Предполагах, че Реджина се е раздрънкала, че съм я целунал.
Знаете ли стария израз „да ти се смрази кръвта“? Наистина е възможно да се случи. Знам, защото се случи на мен. Седнах на леглото, вперил очи в екрана на телефона. Съобщението беше от pirateking1.
Чувах дрънчене долу в кухнята, където татко вадеше тигана от шкафа до печката. Явно възнамеряваше да приготви топла закуска, както се стараеше да прави един-два пъти седмично.
— Татко? — казах аз, но дрънченето продължи и го чух да мърмори нещо от рода на „Хайде, излез де, проклетия такава“. Той не ме чу не само защото вратата на стаята ми беше затворена. Дори аз едва чух гласа си. От съобщението кръвта ми се беше смразила и гласът ми беше секнал.
Предишното съобщение, което бях получил, беше изпратено четири дни преди господин Хариган да умре. То гласеше:
Днес няма нужда да поливаш цветята в къщата, госпожа Г. вече ги поля“.