— Да. — От компютъра на татко, защото господин Хариган нямаше компютър.
— Тогава къде е? Хващам само онова кречетало Ръш Лимбо. Показах му как се пуска сателитното радио. Той завъртя копчето и мина през стотина станции, докато намери една с кънтри музика. Звучеше „Stand By Your Man“.
От тази песен все още ме побиват тръпки и предполагам, че така ще си остане до края на дните ми.
През онзи ден от единайсетата ми година, докато с татко седяхме на верандата и пиехме спрайт, загледани в голямата къща (точно така я наричаха жителите на Харлоу: Голямата къща, сякаш беше затворът „Шоушенк“), аз казах:
— Супер е да получаваш обикновена поща. Татко изсумтя насмешливо.
— Имейлите са супер. И мобилните телефони. На мен те ми изглеждат като чудеса. Твърде малък си, за да разбереш. Ако беше израснал само с една телефонна линия, към която са вързани още четири къщи — в едната от които живее госпожа Еделсън, която не пускаше слушалката, — щеше да мислиш по друг начин.
— Кога ще ми купиш мобилен телефон? — През онази година задавах често този въпрос, още повече след като излязоха първите айфони.
— Когато преценя, че си достатъчно голям.
— Както кажеш, татко. — Мой ред беше да изсумтя насмешливо, което го разсмя. После каза сериозно:
— Съзнаваш ли колко богат е Джон Хариган? Свих рамене.
— Знам, че е притежавал фабрики.
— Притежаваше не само фабрики. Преди да се пенсионира беше най-големият шеф в компанията „Оук Ентърпрайзис“, която имаше флотилия от транспортни кораби, търговски центрове, верига кина, телекомуникационна компания и кой знае още какво. „Оук“ беше една от най-големите компании на Борсата.
— На коя борса?
— На стоковата. Хазартната игра на богаташите. Когато Хариган продаде всичко, „Ню Йорк Таймс“ не просто писа за сделката в бизнес раздела си, а излезе с новината на първа страница. Този тип, който кара форд модел отпреди шест години, живее в края на черен път, плаща ти по пет кинта на час и ти изпраща лотариен билет от един долар четири пъти годишно, има повече от един милиард долара. — Татко се ухили.
— А най-износеният ми костюм, онзи, който майка ти би ме накарала да даря на бедните, ако още беше жива, е по-хубав от костюма, с който той ходи на църква.
Всичко това ми се стори интересно, особено мисълта, че господин Хариган, който нямаше лаптоп, нито дори телевизор, някога е притежавал телекомуникационна компания и киносалони. Готов бях да се обзаложа, че дори не ходи на кино. Той беше от онези хора, които татко наричаше „лудити“, тоест хора, които (освен всичко останало) не харесват новите технологии. Сателитното радио беше изключение, защото той обичаше кънтри музика, но ненавиждаше многобройните реклами по WOXO — единствената радиостанция за кънтри, която хващаше радиото в колата му.
— Знаеш ли колко са един милиард долара, Крейг?
— Сто милиона, нали?
— Всъщност са хиляда милиона.
— Еха! — казах аз, но само защото ми се стори уместно да възкликна. Разбирах колко са пет долара, разбирах колко са и петстотин долара — цената на малкия мотоциклет втора употреба, обявен за продажба на Дийп Кът Роуд, за който мечтаех (напразно, разбира се). Имах и теоретична представа колко са пет хиляди долара, защото баща ми изкарваше толкова на месец като продавач в „Трактори и селскостопански машини Пармело“ в Гейтс Фолс. Редовно окачваха снимката на татко на стената като Продавач на месеца. Той твърдеше, че не е голяма работа, но аз знаех, че скромничи. Когато го обявяваха за Продавач на месеца, ходехме да вечеряме в „Марсел“, луксозния френски ресторант в Касъл Рок.
— Именно — каза татко и вдигна чаша за наздравица към голямата къща на хълма с многобройните стаи, повечето от които пустееха, и асансьора, който господин Хариган ненавиждаше, но използваше заради артрита и ишиаса. — „Еха“ е дяволски добре казано.
Преди да ви разкажа за печелившия билет, за смъртта на господин Хариган и за неприятностите с Кени Янко през първата ми година в гимназията в Гейтс Фолс, трябва да ви кажа как започнах работа в къщата на хълма. Стана заради църквата. С татко ходехме в Първа методистка църква в Харлоу, която беше единствената методистка църква в Харлоу. Преди в града имало и друга църква, в която ходели баптистите, но тя изгоряла през 1996 година.
— Някои хора празнуват появата на новородено бебе с фойерверки — каза ми веднъж татко. Тогава бях на не повече от четири години, но си спомням разговора добре, вероятно защото фойерверките ме заинтригуваха. — С майка ти обаче не се задоволихме с това и решихме да подпалим цяла църква, за да те посрещнем, Крейгстър, и какъв пожар само пламна.