— Ти си добро момче. Майка ти много щеше да се гордее.
По-спокоен ли си вече?
— Да. — Хапнах малко яйца и препечена филийка, за да докажа, че съм се успокоил, макар да не ми се ядеше. Татко несъмнено беше прав — открадната парола, клониран телефон, жестока шега. Явно наистина не беше господин Хариган, чиито вътрешности са били разбъркани като салата и чиято кръв е била заменена от балсамираща течност.
Татко отиде на работа, а аз отидох в дома на господин Хариган. Госпожа Гроган чистеше с прахосмукачка хола. Не пееше както обикновено, но беше достатъчно спокойна и след като полях цветята, ме попита дали искам да отидем в кухнята за по чаша чай (или, както тя се изразяваше, за „ободряваща чашка“).
— Има и бисквити.
Отидохме в кухнята и докато тя кипваше вода в чайника, аз ѝ разказах за бележката на господин Хариган и че ми е оставил пари за колежа в попечителски фонд.
Госпожа Гроган кимна делово, сякаш не беше и очаквала друго, и каза, че също е получила писмо от господин Рафърти.
— Шефът ме е уредил. По-добре, отколкото очаквах. Може би повече, отколкото заслужавам.
И аз така се чувствах.
Тя донесе чая на масата — по една голяма чаша за мен и за себе си. Между чашите сложи чиния с овесени бисквити.
— Той много ги обичаше — каза тя.
— Да, каза, че му раздвижват червата.
Това я разсмя. Взех една бисквита и я наченах. Докато дъвчех, си спомних за откъса от Послание до коринтяни, който бях прочел на сбирката на Методистката младеж на Велики четвъртък и после на великденската служба само преди няколко месеца: „… Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен“. Бисквитите не бяха причастие, отец Муни определено би заклеймил тази идея като богохулна, но въпреки това аз с радост изядох бисквитата.
— Погрижил се е и за Пийт — каза госпожа Гроган. Имаше предвид Пийт Бостуик, градинаря.
— Чудесно — отвърнах и си взех втора бисквита. — Господин Хариган беше добър човек, нали?
— Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш. Не помниш Дъсти Билодо, нали? Не, няма как да го помниш. Това се случи преди да започнеш работа тук.
— От семейство Билодо във фургоните ли?
— Да, точно, онези дето живеят до магазина, но подозирам, че Дъсти вече не е при тях. Сигурно отдавна се е запилял нанякъде. Той беше градинар преди Пийт, но не беше изкарал и осем месеца, когато господин Хариган го хвана да краде и го уволни. Не знам колко беше откраднал и как господин Хариган е разбрал, но не се приключи само с уволнението. Знаеш за част от даренията, които господин Хариган направи на градчето ни и за помощта, която ни оказа, но на погребението Муни не спомена и половината от тях, може би защото не е знаел или пък защото бързаше. Благотворителността е хубаво нещо, но също така дава власт на човек и господин Хариган използва тази власт срещу Дъсти Билодо.
Тя поклати глава. Отчасти, както ми се стори, от възхищение. Носеше в себе си онази сурова северняшка жилка.
— Надявам се да е свил поне няколкостотин долара от бюрото на господин Хариган или от чекмеджето с чорапите му, или откъдето ги е задигнал, защото това бяха последните пари, които изкара в град Харлоу, окръг Касъл, щата Мейн. След този случай не можа да се хване на работа дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар. Господин Хариган се погрижи за това. Той беше справедлив човек, но ако ти не си като него, Бог да ти е помощ. Вземи си още една бисквита.
Взех си.
— Пий си чая, момче. Пийнах чай.
— Мисля да се кача на втория етаж. Ще взема да сменя чаршафите на леглата, вместо само да ги сваля, поне засега. Как мислиш, какво ли ще стане с къщата?
— Не знам.
— И аз не знам. Идея си нямам. Не мога да си представя, че някой ще я купи. Господин Хариган беше уникален, а същото важи и за… — тя разпери ръце — къщата.
Помислих си за стъкления асансьор и реших, че е права. Госпожа Гроган си взе бисквита.
— А саксиите с цветя? Хрумва ли ти някаква идея за тях?
— Аз ще взема няколко, ако не възразявате. За останалите не знам.
— И аз не знам. А и фризерът е пълен. Предполагам, че замразените храни можем да ги разделим на три — ти, аз и Пийт.
„Вземете, яжте, това е Моето тяло — помислих си аз. — Това правете за Мой спомен“.
Тя въздъхна.
— Просто отлагам. Разтакавам се с няколко задачи, все едно са цял куп. Не знам какво ще правя занапред. Ами ти, Крейг? Какво ще правиш?
— Сега ще сляза долу да напръскам гъбите майтаке — отвърнах аз. — И ако наистина не възразявате, ще взема африканската теменужка.