Страховете ми, че ще се изгубя в огромното ново училище, се оказаха напразни, защото то изобщо не беше огромно. Всичките ми часове, освен седмия час по английски, бяха на втория етаж, а всички учители ми се сториха приятни. Притеснявах се за часовете по математика, но се оказа, че тук с материала са стигнали до същото място като в старото ми училище. Положението изглеждаше обнадеждаващо до малкото междучасие между шестия и седмия час.
Тръгнах по коридора към стълбището, покрай тряскащи се врати на шкафчета, бърборещи хлапета и мириса на макарони с кайма от столовата. Тъкмо бях стигнал до стълбите, когато ме сграбчи ръка.
— Ей, новият, къде си се разбързал?
Обърнах се и видях метър и осемдесет висок трол с надупчено от акне лице. Черната му коса падаше до раменете на мазни кичури. Малки черни очички ме гледаха изпод масивно изпъкнало чело. Изпълнени бяха с лъжливо веселие. Носеше тесни дънки и очукани кубинки. Държеше хартиена торба.
— Вземи я.
Недоумяващ, аз я взех. Покрай мен забързано минаваха ученици и слизаха надолу по стълбите, като някои поглеждаха крадешком момчето с дългата черна коса.
— Погледни вътре.
Погледнах. Вътре имаше парцал, четка и кутия боя за обувки „Киви“. Понечих да му върна торбата.
— Трябва да вървя в час.
— А, не, новият. Първо ще ми лъснеш обувките.
Най-сетне схванах какво става. Това беше един от ритуалите за прием в новото училище и макар директорът изрично да ги беше забранил сутринта, си помислих, че трябва да го изпълня. После обаче се сетих за учениците, които минаваха покрай нас на стълбите. Те щяха да видят дребното селянче от Харлоу на колене с парцал, четка и кутия боя. Историята щеше да се разчуе бързо. Въпреки това вероятно щях да се подчиня, защото момчето беше много по-едро от мен и погледът в очите му хич не ми се нравеше. „Иска ми се да те спукам от бой — гласеше той. — Само ми дай повод“.
Тогава си помислих какво би казал господин Хариган, ако ме видеше как съм паднал на колене и хрисимо лъскам обувките на този простак.
— Не — отказах твърдо.
— Голяма грешка ще направиш. По-добре не ми се опъвай.
— Момчета? Какво става? Проблем ли има?
Беше госпожица Харгенсън, учителката ми по география. Тя беше млада и красива, вероятно завършила колеж съвсем наскоро, но създаваше впечатление на жена, която не търпи глупости.
Голямото момче поклати глава: не, няма проблеми.
— Всичко е наред — отговорих аз и върнах хартиената торба на собственика ѝ.
— Как се казваш? — попита госпожица Харгенсън. Не гледаше мен.
— Кени Янко.
— Какво има в торбата, Кени?
— Нищо.
— Не са пособия за ритуал, нали?
— Не — отвърна той. — Трябва да влизам в час.
Аз също. Потокът от слизащи надолу ученици беше намалял и звънецът скоро щеше да удари.
— Знам, Кени, но изчакай един момент. — Тя насочи вниманието си към мен. — Ти беше Крейг, нали?
— Да, госпожице.
— Какво има в торбата, Крейг? Просто ми е интересно.
Замислих се дали да ѝ кажа. Не защото ни бяха учили да казваме истината, а тъй като този тип ме беше уплашил и това ме ядоса. Както и (какво пък, ще си призная), защото в ситуацията се беше намесил учител. Тогава се запитах: „Как би постъпил господин Хариган? Би ли го изпортил?“.
— Остатъка от обяда му — отговорих. — Половин сандвич.
Попита ме дали го искам.
Ако учителката беше взела торбата и беше надзърнала вътре, и двамата щяхме да загазим, но тя не го направи… макар да съм готов да се обзаложа, че знаеше. Само ни каза да вървим в час и се отдалечи с чаткане на обувките си с ниски токове, подходящи за училище.
Аз тръгнах да слизам по стълбите, но Кени Янко ме сграбчи отново.
— Трябваше да ги лъснеш, новият. Това ме ядоса още повече.
— Току-що ти спасих кожата. Трябва да ми благодариш. Лицето му пламна, което не отиваше особено на изригващите вулкани по кожата му.
— Трябваше да ги лъснеш. — Той си тръгна, но се обърна, все още стиснал хартиената торба в ръка. — Майната им на благодарностите. И майната ти на теб.
Седмица по-късно Кени Янко се сдърпа с господин Арсено, учителя по дървообработване, и го заплаши с трион. Кени имаше на сметката си цели три отстранявания от училище за първите си две години в прогимназията на Гейтс Фолс — след сблъска си с него на стълбището разбрах, че е легендарна фигура — и това беше последната капка. Изключиха го и си мислех, че проблемите ми с него са приключили.
Като повечето училища в малки градчета, прогимназията в Гейтс Фолс много държеше на традициите. Официалните петъци бяха само една от многото. Друга традиция беше Разнасянето на ботуша (което означаваше да стоим пред супермаркета и да събираме дарения за пожарната), Преминаването на милята (да тичаме двайсет обиколки в салона по физкултура) и да пеем химна на училището на месечните ученически събрания.