Друга от тези традиции беше Есенният бал, на който момичетата канеха момчетата. Марджи Уошбърн покани мен и аз, естествено, приех, защото исках да продължим да бъдем приятели, макар да не я харесвах, сещате се, по онзи начин. Помолих татко да ни закара и той го направи с радост. Реджина Майкълс покани Били Боган, тъй че отидохме четиримата. Най-хубавото беше, че Реджина ми прошепна в читалнята, че е поканила Били само защото ми е приятел.
Прекарвах си страхотно до първия антракт, когато излязох от физкултурния салон, за да разтоваря част от пунша, който бях погълнал. Стигнах до вратата на мъжката тоалетна, когато някой ме сграбчи за колана с една ръка и за врата с другата и ме избута по коридора до страничния вход към учителския паркинг. Ако не бях протегнал ръка, за да натисна дръжката, Кени щеше да ми размаже лицето във вратата.
Помня добре всеки миг от случилото се след това. Нямам представа защо лошите спомени от детството и ранното юношество са толкова ясни, просто е така. А този спомен е много лош.
Нощният въздух беше шокиращо студен след горещината в салона (да не говорим за влагата, създадена от многобройните потящи се детски тела). Лунната светлина блестеше върху метала на двете паркирани коли, принадлежащи на дежурните учители господин Тейлър и госпожица Харгенсън (новите учители бяха задължени да надзирават баловете, защото това беше — точно така — традиция в прогимназията на Гейтс Фолс). В далечината, на магистрала 96, прозвуча оглушителното бръмчене на кола с повредено гърне. Дланите ми бяха пронизани от пареща болка, когато Кени Янко ме повали на асфалта.
— Ставай — каза той. — Имаш задача за вършене. Станах. Погледнах дланите си и видях, че кървят.
Върху капака на една от паркираните коли имаше торба.
Той я взе и ми я подаде.
— Лъсни ми обувките. Тогава ще сме квит.
— Майната ти — казах аз и го фраснах в окото.
Нали казах, че помня абсолютно всичко? Помня всеки удар, който ми нанесе: бяха общо пет. Помня как последният ме запрати в бетонната стена на сградата и как наредих на краката си да не се подкосяват, но те не ме послушаха. Свлякох се бавно и се озовах по задник на чакъла. Помня как
„Блак Айд Пийс“ пееха, слабо, но доловимо, „Бум Бум Пау“. Помня как Кени се надвеси задъхан над мен и ме заплаши:
— Ако кажеш на някого, си мъртъв.
Но от всичко най-ясно помня — и ценя — върховното и дивашко удовлетворение, което изпитах, когато юмрукът ми го удари в лицето. Това беше единственият удар, който успях да нанеса, но беше страхотен.
Бум бум пау.
След като Кени си тръгна, извадих телефона от джоба си. Щом установих, че не е счупен, се обадих на Били. Само това ми хрумна да направя. Той вдигна на третото позвъняване и закрещя, за да надвика скандиранията на Фло Райда. Казах му да дойде навън и да доведе госпожица Харгенсън. Не исках да намесвам учителката, но макар и със здраво размътен мозък, осъзнавах, че това ще се наложи рано или късно, затова ми се стори по-добре да го направя веднага. Реших, че господин Хариган би постъпил така.
— Защо? Какво става, човече?
— Един тип ме наби — отговорих. — По-добре да не се връщам вътре. Не изглеждам много добре.
Били пристигна след три минути, не само с госпожица Харгенсън, но и с Реджина и Марджи. Приятелите ми зяпнаха изумено разбитата ми уста и разкървавения ми нос. Дрехите ми също бяха опръскани с кръв, а ризата ми (чисто нова) беше скъсана.
— Ела с мен — каза госпожица Харгенсън. Не изглеждаше смутена от кръвта, от синината на бузата ми или от все поотичащите ми устни. — Вие също.
— Не искам да се връщам вътре — казах аз, като имах предвид физкултурния салон. — Не искам да ме зяпат.
— Напълно те разбирам — отвърна учителката. — Елате, насам.
Заведе ни до врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД, отключи я, пусна ни да минем и ни заведе в учителската стая. Помещението не можеше да се нарече луксозно обзаведено, виждал бях по-хубави мебели по дворните разпродажби в Харлоу, но все пак имаше столове и аз седнах на един. Госпожица Харгенсън извади аптечка и изпрати Реджина в тоалетната да донесе студена кърпа, за да я наложат върху носа ми, който по думите ѝ не изглеждал счупен.
Реджина се върна с впечатлено изражение: